Той все така е птица устрелена

На днешния ден се отбелязват 140 години от рождението на една от най-противоречивите личности от българската литературна, революционна и социална сцена на миналия век.

  • 13.01.2018
  • от Лили Йовнова

Макар че по нов стил рожденият му ден се чества на 13 януари, по тогавашен стил Пейо Тотев Крачолов, който бива поетично преименуван от Пенчо Славейков на Яворов, се появява редом със зората на новонастъпващата година – 1 януари, 1878 г. И от самото си идване на бял свят до самия край на своя житейски път Яворов бива образ, който не се задоволява с нищо по-малко от грандиозни появявания и проявявания.

Немалко е изписано и изследвано относно експлозивната натура на чирпанското поетично откритие на Пенчо Славейков, с когото впоследствие стават съмишленици от литературния кръг “Мисъл”. Голяма част от личния живот на Яворов става публично достояние – от инсинуациите, че именно той е авторът на някои от стихотворенията на Дора Габе, през пропитата с чувство за невъзможност авантюра с Мина Тодорова, до трагично пламенния му брак с друга звезда от небосклона на столичната аристокрация – Лора Каравелова. Яворов не е от лириците, които са творили в тишина и уединение, напротив.

Би могло да се каже, че това е и причината някои от читателите да намират стиховете и пиесите му за прекалено интензивни – всички те са изпълнени с живот и емоция.

Драматизмът и лиризмът на Пейо Яворов не са лъжица за всяка уста. Понякога болката и тъгата идват в повече, преглъщат се прекалено трудно, засядат в гърлото. В други случаи нежността и необятността на романтичните му пориви залепват за небцето и сладнят до вгорчаване. А понякога, само понякога са точно това, от което имаш нужда – когато изпаднеш в крайни състояния. Защото Яворов е бил именно такъв: изтъкан от крайности.

Макар че най-много внимание получава любовната му лирика (за което немалка заслуга имат експлозивните му романтични изгори), Пейо Яворов е бил не по-малко отдаден на своята голяма любов и болка: Македония. Първите му (!) предсмъртни слова (написани непосредствено преди първия опит за самоубийство) са посветени на съпругата му Лора, ала вторите (написани година по-късно при следващия успешен опит) са посветени именно на Македония. Яворов е имал влечение към каузи, дамгосани с трагизъм.

Далеч по-малко се говори за тази негова дейност като революционер.

А не бива. Защото светлият образ на Яворов като една от движещите сили на ВМОРО и като активен участник в Балканската война е напълно недвусмислен – той е герой. Не окичен с помпозности, не търсещ признание. Революционерът е пределно далечен от онзи Яворов, който членува в най-елитарния литературен кръг на времето си – “Мисъл”. В своята революционна поезия и дело Пейо Крачолов е напълно различен от символиста, който изследва вътрешния си свят до последния кът. В четата, сред своите съмишленици и военни другари той е само частица от цялото, зависим от групата, той тупти и съществува заради своята кауза.

Именно тази палитра от образи, които Пейо Яворов успява да побере в себе си, го превръщат във фигура, която заслужава цялата шумотевица около себе си. А той е бил почти ненадминат в поддържането на тази шумотевица.

Съумява да поддържа интереса и сензацията около своята персона още с появата си в столицата в началото на ХХ век. Извън вече споменатите и нашироко преекспонирани негови романтични отношения той се налага в творческите среди сравнително бързо, тъй като зад гърба му застават и Пенчо Славейков, и д-р Кръстьо Кръстев. Интересното е, че кръгът “Мисъл” взимат под крилото си Крачолов, който освен жаждата си за развитие носи единствено своя професионален опит като телеграфист и незавършеното си гимназиално образование. Което не би могло да бъде прието като нищо друго освен допълнително засвидетелстване за неговия неоспорим талант. Един от първите символисти в българската литература се самошлифова и усъвършенства чрез безспирно четене в годините си на телеграфист, а по-късно получава шанса да бъде и “творчески командирован” из различни европейски центрове на културата, където продължава да се развива. Яворов е бил “птица устрелена” във всяко свое начинание и страст.

И тъй като би било обидно да затворим неговата многостранна личност в едно определение или да ѝ дадем оценка под каквато и да е форма, няма и да опитваме.

Даваме на Поета думата с няколко от любимите ни негови стихотворения и оставяме неговата устрелена птица в полет да кръжи над нас като напомняне, че е важно понякога да се пореем из небесата.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

ЗАВЕТ

Един завет, о братя, ще оставя:
умра ли в мир - нещастник - или свърша
честит в борба - недейте ме заравя
при другите, в пръстта, за черви мърша.
 
Свещен завет, свещено да се пази:
чрез огън в прах трупа ми превърнете...
Посред море, на бури и талази -
и само там праха ми поверете.

КОПНЕНИЕ

Все туй копнение в духът
все туй скиталчество из път
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден
без там пристанище да зная...

Ето и какво да четеш през уикенда.