Литературен петък: „Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова

„Една необикновена актриса не може да е обикновена жена.“

  • 15.12.2017
  • от Стефани Калчева

Едно от най-любимите ми неща от университета до сега е да се ровя за живота на интересни личности, живели началото на миналия век в София. Те са актьори, писатели, художници, но най-общо казано – хора с отношение към културата и изкуството във време, когато животът в столицата е врял и кипял от дебати, постановки и книги. Затова първото, което ме грабна в „Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова (изд. „Софтпрес“), бе мястото и времето, а второто – непознатото за мен име на Роза Попова, съпруга на Чичо Стоян, когото свързвам с детските стихотворения („Все за нещо ще намери да се начумери…“) и участието му във филма „Бай Ганьо“.

Руска Мануилова, която ще пленява сърцата с псевдонима Роза Попова, е изключително ерудирана, скромна и нежна жена, която освен забележителна с ролите си на Медея, Антигона, Соня и Елена Андреевна от „Вуйчо Ваньо“ е и режисьор, писател, милосърдна сестра, директор на театър, критик и привлекателна фигура, около която витае нещо мистериозно. Радост Ангелова ни разказва за три години от живота й в „Афиши в огледалото“, точно тези, в които ставаме свидетел на топлите й и искрени отношения с Чичо Стоян и тъмното лудешко страстно влечение на учителя и поета Тодор Богданов към нея. Все пак това е жена, на която Кирил Христов и Теодор Траянов са посвещавали стихотворения, има и слухове, че големият поет Димитър Бояджиев слага край на живота си заради нея, но не са потвърдени.

„А тя вървеше уж като насън, но все мислеше от кои сенки ги следи Тодор или нарочно пратеното от него дете… Бе нащрек за всяка стъпка, за всеки жест – искаше те да са естествени и изящни едновременно. От месеци живееше, все едно е непрекъснато на сцената: още повече внимаваше какво облича, колко модна е шапката й, всички къдри мирно ли са прибрани на главата, гънките на полата диплят ли се по снагата й грациозно. Макар нито веднъж да не бе срещнала Тодор – той бе спазил обещанието си, – тя бе сигурна, че е наоколо. И като не знаеше кога я гледа, мислеше си, че е непрекъснато.“

Паралелно с историята на стара София, чудните малки улички, процъфтяваща търговия и архитектура тече животът на Лия, 30-годишна пианистка, която носи на плещите си травмите на своето семейство и техните затормозяващи последствия.

Попадайки на живота на Роза обаче, се завърта колелото на съвпаденията, случайностите и моментите, които ще предначертаят бъдещето й, защото, естествено, красивият чаровен Макс се появява на хоризонта, а неговата баба пази афиш от трупата на Роза Попова. Дори преди много, много години е била в стаичката й, разглеждала е роклите, бижутата, снимките… Семействата на Лия и Макс ни показват как нашите главни герои са се оформили като личности, какво им е повлияло и какво общо имат въпреки изплуващите на пръв поглед различия. Тяхната романтична история е съвременна и модерна, но в ухажването им има нещо ретро и щуро.

Все пак малко ни е трудно да си представим романтичните отношения, които се оповестяват с дълги писма, отрязан кичур коса, срамежлив поглед, усмивка в орехова градина, но в началото на миналия век една омъжена жена не може дори да се снима с мъж, който не е съпругът й. Именно снимка на Роза и Тодор години наред е повод за слухове и клюки, уволнена е от театъра за аморално поведение след едно трагично събитие, което няма да издавам, и измислените истории по неин адрес валят една след друга. Естествено за мъжете всичко е простено, но се правят първи стъпки за правото на жените да учат в университет и да извоюват свободата си. Благодарение на това както Лия, така и ние берем плодовете от усърдието на онези смели анонимни жени преди нас. И докато Лия чете книга за живота на актрисата, аз си мислех колко сме склонни да възприемаме нечий друг живот за много по-интересен от нашия. Но както се казва и в романа, една необикновена актриса не може да бъде обикновена жена.

Беше ми много приятно из страниците да срещна имената на Мара Белчева, Траянов, Бояджиев, Яворов, Кирил Христов, Славейков, Вазов, Кръстьо Сарафов и други известни и любопитни личности, без които обликът на стара София нямаше да е същият. Радост Ангелова изрично казва, че не е написала исторически роман, че „Афиши в огледалото“ са смесица от реални факти и лица с голяма доза авторово въображение, което за мен е дори още по-ценно. Но тъй като се разрових за живота на Роза и Стоян, мисля, че достатъчно добре са описани техните отношения – изключително топли, нежни и силни, той я боготвори, тя му се възхищава и нито едно увлечение не може да промени този простичък факт. Минало и бъдеще се преплитат, а настоящето е тук, за да ни помогне да си обясним вече случилото се и да ни подготви за онова, което идва.

„Едно бъдеще никога не е толкова далеч. Всеки сегашен миг е бил бъдеще преди секунди.  Близкото бъдеще и далечното бъдеще въртят едно и също въже,  а по средата човекът скача както може.  Но понякога се случва да спре. Да се спъне. Да го спънат.  Да се откаже доброволно или да го принудят, което понякога е едно и също. И тогава въжето спира, близкото и далечното бъдеще и в двата края се сливат с настоящето, за да изчезнат като възможност завинаги.“

“Афиши в огледалото“ е роман за София преди един век, за театъра, изкуството, за неповторимата Роза Попова, незаслужено забравена днес, за пианистката Лия, за любовта преди и сега, за сложните семейни отношения, прошката, ревността, страстта и силата на човешкия дух.

Подарете си това хубаво топло изживяване и се усмихнете на факта, че никога не е твърде късно един стар афиш да прикове погледите на идното поколение.

“И на по-късни години човек може да има щастливо детство.“

А пък тук виж едно ново българско явление в театъра.