Литературен петък: „Махмурлукът“, „Съпругът“, „Хипстърът“

Хумористично трио с класа

  • 24.11.2017
  • от Александра А.

В момент на непреодолима есенна меланхолия понякога няма нищо по-адекватно и смислено от доза саркастичен и изтънчен британски хумор. „Хипстърът“, „Съпругът“ и „Махмурлукът“ пристигнаха при мен в миг на сиво и минорно настроение. Тогава, когато всичко изглежда болезнено и размазано. В дни, в които носът ми е забит в прашните страници на руските класици от XIXвек, в делника ми се настани хумористичното книжно трио, което ме накара да се смея с глас. А на книги не се смея. На филми също. Изобщо... напоследък не се смея. Е, благодаря на Дж. А. Хейзли и Дж. П. Морис, че умеят да се подиграват на проблемите ни с класа.

„Махмурлукът“ е онзи мрачен принц, който се появява до леглото ни в някои тежки сутрини и ни лишава от възможността да живеем спокойно и с лекота.  Подува езика и тежи на клепачите. Замъглява съзнанието ни. Повръща върху тъгите ни и свири с цигулки в ушите. Оплита червата и изтръгва цялата жизненост, която някога е личала у нас.

Махмурлукът, този мрачен принц, ни кара да лежим безжизнено на бюрото в офиса и да симулираме работа. Обърква спомените и се люлее между желанието за храна и ненавистта към нея.

Между жаждата за вода и жаждата за смърт. И все пак Махмурлукът, този мрачен принц, понякога е единственият приятел, на чийто гръб можем да се опрем.

„Съпругът“, за разлика от горния тип, невинаги помага и невинаги е рамо, на което можем да поплачем. Не умее да изразява мислите си, но пък ловко се прикрива зад идеята, че просто не е правилно разбран. Не схваща дълбоката любов в романите, които чете жена му, и обича престрелки, бързи коли и хубави жени. Е, нека свалим шапки за това, че все пак успява да чуе цели 30 процента от онова, което нежната му половинка споделя с него. Постижение е. Останалите 70 процента са заети от винтчета, болтчета, джанти и бири. Успокояващото е, че ако някога ни писне от съпруга човек, можем да си купим съпруг робот от Япония, който умее разни неща, програмиран е да се извинява, но всъщност... не са успели да го разработят така, че да не се оригва. Тоест... май няма голяма разлика със съпруга човек.

Ако за горните двама всичко е повече от ясно, то „Хипстърът“ е много мистериозна територия. Някак си обича това, което никой не обича, но то неусетно се превръща в толкова мейнстрийм, че цялата дълбока философия се губи някъде по пътя. Този индивид се бори за свои собствени неосъзнати цели. Няма деца, но е богат и поддържан. Много обича да пие кафе, но повече обича да го снима. Готов е да прекоси океана, само и само да се озове в самия край на света... за да открие нов вид брада, който да превърне в тренд, разбира се.

Дж. А. Хейзли и Дж. П. Морис са красиви умове, които успяват да превърнат делничното в истински хумористично и смислено. Интернет ни залива с неадекватни, плоски и буквални изображения, зад които прозира ужасно провинциален хумор. Хора, нека вдигнем нивото! Има нужда от малко по-висок стил хумор, който е такъв изящен сарказъм, че дори и на Шелдън от „Теория за големия взрив“ не бихме могли да се разсърдим, че не схваща. Натикайте есенната меланхолия и зимната депресия в някое задно чекмедже на съзнанието. Сипете си едно и се подиграйте на делничния абсурд с класа.

Припомни си и „Когато бях произведение на изкуството“ от миналия петък.