5 кинокласики против безсъние: втора част

Ако не можеш да заспиш, изгледай някой филм

  • 15.11.2017
  • от Александра А.

Ако си изгледал първите пет, но клепачите ти продължават да мигат непримиримо нощем и сутрин се будиш с огромни тъмни кръгове под очите, значи имаш отчаяна нужда от втора доза велики филми, които да объркат ума ти нощем. Е, няма да те приспят, но поне със сигурност безсънието ти ще бъде смислено.

A Clockwork Orange, 1971
Филм на филмите. Гениално и фанатично съвършено произведение на Стенли Кубрик. Екранизация на едноименния роман на Антъни Бърджес. Смятан (напълно основателно, разбира се) за един от шедьоврите на века, филмът заклещва зрителя не само в красивата си кинематография, белите тиранти и черните шапки, но и в гнилата сърцевина на насилието като страст и непримирим порив. Когато видиш колко е грозно това, което причиняваш на хората, ще спреш ли? Не, няма. Ако изпитваш истинско и перверзно удоволствие от насилието, то ще продължава да тупти и пулсира в теб завинаги. Съвършенството на Кубрик не подлежи на разкази и интерпретации.

„Портокал с часовников механизъм“ е от филмите, които са толкова култови, че трудно биха могли да застанат в класации с други имена. Кубрик винаги е добра идея за безсънна нощ.

 

BettyBlue, 1986

Френски. Тежък. Дълъг. Красив. Раняващ. Екранизация по романа „37, 2 сутринта“ на големия френски писател Филип Джиан. „Бети Блу“ има силата да събаря с лекота вътрешния мир и да заживява свой собствен живот някъде отвъд това, на което всички ние сме свикнали днес. Филмът изважда пред нас една жена, за която обувките на живота са твърде тесни. Полудяването, обсесията, крясъците, тъгите и болките са малката нощна музика в хаотичната й душа. И от един мъж се иска труд, постоянство, упорство и силна вяра, за да успее да подчини тази буря. Вечно трябва да бъде примирен. Вечно тих и готов да бъде опора и рамо. И да е там. Никога да не бяга. Всеки кадър е чист разтвор визуална поезия. Безкрайни поля, празни бутилки, цигари, вечно лято, червени рокли, докосващи се длани и доверие отвъд. Такова, което остава дори и когато симпатичната лудост се превърне в клинична, тежка и дълбока празнина, водеща след себе си само неизбежното...

Lost in Translation, 2003
2003 вече започва да се отдалечава от настоящето ни и изглежда чужда. Дори и 2013 мина преди доста време. Та през 2003 София Копола събра на екран Скарлет Йохансон и Бил Мъри. Отведе ги в Токио и в техните образи оголи пред нас цялата самота и самотност, които светът някога е познавал. Гениалната идея, прозираща зад сюжета на филма, е тази за чувството на отчуждение на място, пълно с хора. Наличието на огромна тълпа предполага, че трябва да успяваме да скриваме тъгите си между чуждите лица. Но е ли винаги така? Не. Когато си сам, усещането за липса на близост с когото и да било започва да дълбае в теб. Скарлет, която се взира през огромния прозорец на луксозния си хотел в Токио, е една от най-красивите и тъжни киногледки. Остава надеждата, че наоколо ще има по един Бил Мъри, който да може да те хване, когато пропадаш в самотата си. Или ако не друго... поне да бъдете самотни заедно. „Изгубени в превода“ може би ще те натъжи малко. Ще наметне меланхолията си върху раменете ти и поне ще направи безсънието ти по-красиво и по-плътно.

Lolita, 1997
Джеръми Айрънс с неподражаемо красивия си глас и достолепния си маниер на игра така съвършено влиза в образа на повредения персонаж от едноименния роман на Владимир Набоков. Книга и филм, които ще те объркат, защото общоприетата морална норма изисква да се възмутиш от изрода, който си мечтае за малки голи момичета. Величието на твореца обаче идва тогава, когато успява да те накара да бъдеш на страната на „лошия“. Преобръща те така, че успява да извади от теб омразата и да замери с нея Лолита. А на мъжа с маниакалните желания даваш цялата си любов. Проумяваш го. Разбираш го. И не го осъждаш дори и за миг.

Eternal Sunshine of the Spotless Mind, 2004
Този филм може да бъде опасен, ако го гледаш в неподходяща възраст или ако не умееш да лишиш за два часа съзнанието си от всички тежести на делника. Възможното и невъзможното се срещат някъде в средата. Джим Кери и Кейт Уинслет се обичат до ненавист. Докато не пожелаят да се изтрият от съзнанията си. И правят опит. Клинично. Стържат по мозъците си и се опитват да се заличат. Вкопчват се отчаяно за късчета спомени и ги съхраняват. От филма боли, но вдъхва надежда. Една среща в Монтаук има силата да те накара да повярваш. Да си фантазираш един по-красив свят, в който двамата, които се обичат, няма да се оставят.

Ако си пропуснал първата част на селекцията за безсънните нощи, наваксвай тук.