„Лавина“ от Блага Димитрова: Изкачването да (о)станеш човек

„… И когато не дишам, се надявам.“// “…Как се е натрупала лавината – снежинка по снежинка, стъпка по стъпка, дума по дума, жест по жест.”

  • 04.11.2017
  • от Лили Йовнова

“Лавина” на Блага Димитрова е от книгите, които те затрупват, които ти натежават на мисълта и сърцето. Книги, в които се гмуркаш и изплуваш чак когато почти не ти достига въздух. Книги, от които излизаш малко повече човек.

Историята проследява злополучното изкачване на 16-има алпинисти, които стават жертва на един от най-жестоките капризи на природата: една планинска лавина.
Романът е разделен на три части – преди бедствието, по време на бедствието и след него. Макар че в края на “Лавина” си напълно осъзнал, че няма минало, сегашно и бъдеще време на едно злополучие. То ти се е случило много преди да пристигне при теб самия, дори и да не си го виждал, и продължава да живее в теб дълго след като си го преживял. Ако изобщо има понятие като преживяване.

Фината красота на романа се крие в неговото бягство от плитките сюжети и празните приказки. Това не е леко четиво, не е нещо, което прочиташ за обогатяване на общата култура, не е дори просто извор на сентенции (та цялата книга е една грандиозна сентенция). Четейки “Лавина”, трябва да си непрекъснато нащрек, за да хванеш безбройните нишки, с които Димитрова те завлича в една съвсем различна и персонална лавина.

Едно емоционално бедствие, от което можеш да се измъкнеш само с желязна дисциплина и след което никога няма да си напълно същият.

Блага Димитрова ни превежда през това бедствие, левитирайки между подробно изследване на същество НИЕ и болезнената самота на всеки индивид в личната му драма. Обрисува непоклатимата цялост на НИЕ, заразителната жизненост и сила на това чудновато същество, което “е неуязвимо отвън”. Ала веднъж попадайки в лавината, тази група е разкъсана и всеки остава със своите собствени конфликти, тегоби и дилеми. Извън НИЕ човекът е смазващо сам. Съществото НИЕ бива дружно пометено от кристално бялата лавина, ала попадайки в снежния водовъртеж, всеки от шестнайсетимата бива премазан от своя лична версия на стихията.

“Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне.”
И именно описанието на тези персонални лавини напомнят кои са най-страшните неща, които могат да те заровят: неосъзнатото навреме щастие, непоетите рискове, неспазените обещания, неизказаните важни откровения. Малките предателства, които извършваме към самите себе си. Защото “пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци”.

В 16-имата души, които Димитрова ни представя едновременно като отделни елементи и като части от НИЕ, всеки би могъл да се припознае.

Привичките им, навиците им, характерите им – всички са толкова специфични, че стават универсални.

Тъкмо това прави трагедията им толкова опустошителна за читателя – тези герои ти стават близки. Всъщност те са ти близки от много преди книгата, защото ти вече ги имаш в живота си. Просто имат други имена и лица.

А тази близост между тях самите, между теб и тях, между теб и околните – това е гръбнакът на “Лавина”. Защото преди всичко тази книга е дисекция на човешките отношения. В своите триста и петдесет страници Димитрова обхваща целия спектър от човешки взаимоотношения: приятелски, семейни, романтични. Не спестява нито грешките, нито нежностите на всеки един от своите герои. Позволява ни да ги видим кристално ясно отстрани. Позволява ни да се видим кристално ясно отстрани. И да се опомним. Защото…

“Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?”

Разгръщайки шедьовъра на Димитрова, неволно попадаш в света на алпинизма, но далеч не възприемай това буквално. Това е роман за алпинизма на душата. За борбата да изкачваш нови върхове вътре в себе си, да преборваш скалите в живота си, без да ги заобикаляш. Да намериш най-прекия път до най-правилното решение.

“— Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.”
И да не спираш да се бориш за последната глътка живот дори докато си в лавината на живота си и не знаеш кое е горе и кое е долу.
Това е книга за извисяването на духа много над злободневните теми и проблеми.
Вземи едно копие и се покатери и ти.
Гледката от върха си заслужава.

Идея за хубава книга от един космически писател, която да прочетеш.