Литературен петък: Всеки от нас е „Чужденецът“ на Камю

„Никой не осъзнава, че някои хора изразходват огромно количество енергия само за да бъдат нормални.“ Албер Камю

  • 20.10.2017
  • от Стефани Калчева

Първи досег с Камю и усещам, че месец по-късно още разсъждавам върху „Чужденецът“, преглеждам цитатите, които си извадих, и ги разбирам наново. Иска ми се много да говоря за тази книга, за горкия Морсьо, за горките нас…

“Чужденецът“ е кратък роман без бурен сюжет, но с три основни момента – погребение, убийство, процес, точно в този ред.  Младият чиновник Морсьо живее скучно и стандартно, не е забележим с нищо, освен с учудващата си липса на емоции и общи човешки вълнения. Книгата започва с „Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам“ и ако си мислите, че това е апатия, породена от шока на болката, то трябва да ви разочаровам. Морсьо се вълнува от смъртта на майка си, колкото и от връзката си с Мари, която, когато го пита дали я обича, той простичко и искрено казва „не“ и не разбира защо тя се натъжава.

Алжирското слънце е единственото, което му доставя удоволствие, но именно то му носи и временно замъгляване на съзнанието, когато убива човек на плажа. Процесът е бунт на обществото срещу липсата на хуманност, то не може да прости на престъпника, че не изпитва вина, че не отрича постъпката си и дори че не се интересува много от това, че е в затвора.

Морсьо се напасва както може и осъзнава отчуждението си от света без смущение. Всъщност всички огромни емоции и сблъсъци при него идват спокойно като чиния с топъл обяд.

Може би хората по-лесно биха му простили смъртта на непознатия, ако Морсьо ги беше излъгал, че е изпитал нещо по време на погребението на майка си. Единственото, за което е мислил тогава, е, че не се е наспал предишната нощ и че му е твърде горещо. Това по време на цялата книга е нещото, което другите не му прощават, и то е с една степен по-възмутително от реалното убийство. Самият Камю разсъждава по този въпрос така:

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. „Чужденецът” е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, който ние заслужаваме.“

„Чужеденцът“ добре представя абсурдизма – дял от философията, който, най-просто и общо казано, разсъждава върху неспособността желание и реалност да се съберат. Оттук произтича и усещането за отделеност от другите, за ролята на Чужденеца, който е откъснат и от себе си. На пръв поглед има порядък и ред, но всъщност с мислите и действията си ние умножаваме абсурдите, правим свободно място на парадоксите и създаваме нови чужденци, които не могат да се справят с битието. Камю е философ, но мисля, че разсъжденията му са лишени от сложни неразбираеми думи, бягат от претенцията и разкриват сърцевината си по достъпен начин.

Най-голямата победа според френския писател, изразена и в романа „Чужеденцът“, е човек да се справи със себе си, а не да си поставя нереалистични утопични цели за борба със света.

Харесва ми философско-естетическата гледна точка на Камю и неговото искрено желание човешките същества да се бунтуват дотогава, докато не започнат да живеят, вместо само да се справят и да понасят горе-долу живота. Самият писател е имал нелеко детство, идва от бедно семейство – майка му е перяла бельото на буржоазията и не е ходила на училище, но той успява да надскочи даденото му от съдбата – печели Нобелова награда, трупа академични успехи, книгите му вълнуват и пробуждат въпроси.

Какво обаче прави неговият герой Мьорсо? Той не се бунтува, не изпитва никакво съпротивление дори към самата присъда. Човек очаква, че все пак процесът и затворът ще го стреснат, че на някой въпрос ще успее да се спаси, изключително много вратички му се дават из страниците, но той отказва да се спаси, да излъже, че е нещастен от смъртта на майка си или че не е извършил убийството. Дори му се вижда малко странно, че другите са учудени от това и че го презират.

„Без съмнение аз действително обичах мама, но това нищо не значеше. Всички нормални хора повече или по-малко са пожелавали смъртта на онези, които са обичали. Тук адвокатът ме прекъсна и явно много се развълнува. Накара ме да му обещая да не казвам това на заседанието, нито пред съдия-следователя. Но аз му обясних как съм устроен така, че физическите ми нужди често се отразяват на чувствата. В деня на маминото погребение бях много уморен и ми се спеше. Така че не си давах ясна сметка какво ставаше. Мога със сигурност да твърдя само, че бих предпочел мама да не беше умряла. Но адвокатът не изглеждаше доволен. Рече ми: „Не е достатъчно.“

„Чужденецът“ е първият роман на Камю, началото на неговия цикъл от абсурди, които са изключително любопитни и днес. Най-много се прекланя пред Достоевски, което обяснява дълбокия му психологизъм и ровичкането в човешката душа или по-конкретно изследване на ампутацията й. Ако ти се чете нещо, което да буди въпроси в теб и след месеци, довери се на тази малка книга. В нея има цяла вселена.

Седмица по-рано четохме...