Литературен петък: Като ще е „Прелест“, да е Маргарет Мацантини

Във всеки от нас има поне едно желание, което никога няма да бъде прието...

  • 06.10.2017
  • от Стефани Калчева

Ако трябва да назова само една-единствена любима съвременна авторка, няма да мисля много, защото от устата ми само ще се изтърколи името на италианската писателка Маргарет Мацантини. Тя пише въздействащо, разголващо и много сурово. Сурово по онзи начин, който не те оставя  да си затвориш очите пред нещата, които те ужасяват или възмущават. Те са тук, около нас и безпощадните й романи са литература, която не прави  компромиси и не слага блудкави филтри.

Ето защо съвсем наскоро появилата се на български книга “Прелест“ ме накара да се зарадвам искрено. Завинаги любима на Мацантини ще ми остане „Да дойдеш на света“, но „Прелест“ ме спечели с разказа за ралзличността и неприемането, за травмите, които ни изграждат и чупят едновременно. Нашият главен герой е Гуидо, който от малък е угнетен, търсещ вниманието на майка си Жоржет, която прекарва цялото си време в културни мероприятия, организации и впечатлява с ерудираност, докато детето й расте мълчаливо, дистанцирано и хладно.

Съдбата обаче му е отредила от ранно детство да расте със сина на портиера Константино, с когото въпреки немалките паузи на мълчание и неприязън имат изключително силна приятелска и интимна връзка. Колко хубаво, ще си кажете вие, но това е средата на миналия век, хомосексуалността в известен смисъл все още е табу, срамно петно върху излъскания до блясък живот. И тя не е такова само за околните, а и за преживяващите го – и на двете момчета им е втълпено, че това, което изпитват, е нещо нередно и мръсно, което трябва да се замете под килима, за да не види някой, за да не ги помислят  за откачалки или перверзници...

„Знаеш ли историята за топката, която Зевс искал да раздели, защото й завиждал, че е толкова перфектна? Част от нас останала там някъде, отделена от нас. Някои хора, при които раздялата е протекла по-леко или просто имат по-къса памет, предпочитат да живеят в настоящето и им е било по-лесно да забравят.  Други обаче с течение на годините се чувстват все по-сами и лишени от част от себе си и продължават да търсят. Може и да обичат някой от другия пол в някой друг живот, но в този не могат, не успяват... просто имат нужда да съберат частите в едно.“

Мацантини ни разкрива хомосексуалното ъндъграунд общество в Лондон и Рим, първите публични песни, признания и прояви, откритото завяване на себе си, но също и консерватизма, отричането, огромния срам, страха от СПИН, невъзможността да изживееш желанията си. Гуидо минава през всякакви етапи, все пак ние проследяваме пътя му от малко момче до възрастен мъж, виждаме го и като бунтар, и като пречупен човек, влюбен, ядосан, смирен, богат, беден, отмъстителен и прощаващ.

„Все едно някой стъпва по лицето ми с боси крака и ми мачка очите и носа, задушава ме. Знам, че имам още една, срамна идентичност. Винаги съм го знаел, но сега съм възрастен мъж. Нито мога да се върна назад, нито да направя крачка напред. Няма мърдане.“

Гуидо все пак успява донякъде да се опитоми, когато среща Идзуми – жената, която прекарва много години до него, обича го и дори му дарява възможността да усети бащинството чрез нейната дъщеря, която той обожава. И все пак – може ли човек да потисне успешно най-интимните си и лични желания? А дори и да може, трябва ли? И за колко време? Защо еднополовата любов трябва да е толкова безумно страшна и омърсена? Мацантини не ни спестява нищо както с еротичните сцени, така и с емоционалните катарзиси на Гуидо и Константино, читателят е понякога объркан дали тези двамата се мразят, или безумно се обичат. По едно време става ясно, че границата е толкова тънка, че просто няма значение. Лудост е да дефинираш...

Който е чел Мацантини, знае, че точно когато всичко му е напълно ясно, идва минимум още едно откритие и това е чудесно, защото животът наистина е пълен с изненади и ние никога не сме напълно подготвени за тях. В едно свое интервю авторката казва: „Казвали са ми, че съм визионер, както и че пиша като мъж. Понякога езикът просто не ми достига. Тогава си го измислям отново“. Аз мисля, че когато Мацантини пише, няма нужда от сравнения, книгите й са отделни вселени и когато езикът не ми достига, аз си измислям причина да я препрочитам отново и отново.

Виж за кого зелената светлина са надеждата и стремежът, които водят до едничкото желание за живот.