Литературен петък: „Бащите не си отиват“

Татковците - до болка познати и истински, които са тук, за да сбъднат мечтите ни. Да бъдат до нас!

  • 15.09.2017
  • от Александра А.

Бащата е принцът, който принцесата вечно ще търси. Той завинаги остава онази ключова фигура, която не забравяме. Модел на подражание. Идол. Топла прегръдка и силен одеколон. Разходка в парка или сладкарница. Цигарен дим или мекици. „Бащите не си отиват“ е книга прегръдка. Четиво, което събира всичката обич на тази земя. Бащите са тук и никога не си отиват. Те са вечни. Не умират. Не ни напускат. Тук са. В нас.

За тези истории няма подходящо време. Никога. Все ще боли и ще рови дълбоко в душата.

Сборникът не е за твоя татко, а за моя. За онези вечни мъже, в които можеш да избягаш, когато светът не те разбира.

Тези, които и без думи дават съвет и погалват по челото.

Бащата е уютен смях и топло одеяло. Смъртта би била твърде арогантна, ако може да си помисли, че има властта да изтръгне нечий баща от ръцете на детето. Те са там. Не изчезват, защото няма къде да отидат.

Татковците във всяка история са до болка реални и истински. Всеки един от тях носи своите странности. Някой се смее на висок глас, друг пее песни и свири на китара, трети носи глупави панталони, четвърти дава много съвети…но всички те са Бащата.

Баща ми имаше смешни войнишки истории и кадифени панталони за уикенда, имаше поне по два пакета цигари в джобовете, имаше поожулена брачна халка, която не сваляше, имаше купчини с вестници и неутолимо любопитство към света.

Решиш ли да проявиш сила и да отвориш тежките порти на тази книга, направи  го, когато си сам със себе си.
Остани вкъщи.
Убий всички страничности.


Настани се удобно вътре в себе си и си причини всеки един разказ. Остави го да одере сърцето ти, да стисне гърлото, да освободи сълзите.

Аз направих грешка. Четях в трамвая и заличавах лицето си зад тъмни слънчеви очила. Исках да сляза и да хукна към „Младост“, където работи тате. Да го хвана за ръката и да избягаме някъде назад в детството.

„Бащите не си отиват“ е тук, за да каже, че те наистина никога, никога, никога няма да си отидат…
Никога.

Тук са.
За да сбъднат мечтите ни.
Да бъдат до нас.

Обичай баща си, докато все още е тук.

Миналият петък четохме "Лагерът на леките жени" от Антон Балаж.