Литературен петък: Балада за Георг Хених

Най-истинската балада, която разкъсва и пресътворява, е част от автобиографичната трилогия на Виктор Пасков

  • 18.08.2017
  • от Христиана Демирева

„Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две  запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.

Балада за Георг Хених – най-истинската балада, която разкъсва и пресътворява, е част от автобиографичната трилогия на Виктор Пасков, включваща също „Германия – мръсна приказка“ и „Аутопсия на една любов“.

Бих започнала с изречението „Най-добрата българска книга, която съм чела досега“, но да поставям такава териториална рамка на произведение, което излиза от всички граници и спокойно може да се постави сред световните класики, е неправилно.

Все пак тази малка книжка преобърна представите ми за българска литература. Напоени с толкова истина и любов въпреки болката, редовете се заклещват в гърдите на читателя и на моменти затрудняват дишането в опит да преглътне смазващата тежест на Пасковото слово.

Като художник Виктор Пасков размахва четката и смесва палитрата от човешки емоции в картина, която показва живота в неговите низини и върхове едновременно.

Сюжетът ни пренася в недалечното социалистическо минало на България, където хората се борят с нищетата и пороците си. Запознаваме се със семейството на малкия „цар Виктор“, при което ясно личи противоборството на материално (пари, произход, имоти) и духовното (изкуството, музиката, цигулката).

„И аз питам : ако не е порок бедността – то какво е?“, ни пита авторът.

С напредването на повествованието идейният пълнеж се разнообразява и задълбочава, еволюирайки от еднозначна дихотомия в по-сложно изследване на взаимодействието на социални и лични фактори и как се преплитат, за да произведат животворящ или задушаващ ефект върху личността и живота.

Но това не е просто история с лек исторически очерк и описание на битовизма, противопоставен на  извисеното;  това са думи, които поглъщаш, както беднякът поглъща чаша чай – топлят и разтапят, въпреки че горчи.

Казват, че Пасков може да извисява, но защото преди това е успял да доведе читателя до дъното.

„Баладата“ му е катарзис, който вдишваш и поглъщаш със сетивата и ако не изцяло, то поне малка частичка от теб се преражда.

Връща  толкова назад, в обувките на детето, което някога си бил; дълбоко в дебрите на душата, където много, много отдавна сме оставили едно чувство да прашасва пренебрегнато. Любовта. А липсата на любов кара всичко около нас да звучи като стар, неправилно настроен и повреден инструмент, чиито звуци излизат странни, накъсани и неритмични. Жалко подобие на песен.

„Никой виола д`аморе не свири? - Не свири, защо забравило да обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Тази книга пита: А ти? Да, точно ти. Ти добър ли си? Ти човек ли си? Кара те да плачеш, но от любов, защото „Въпреки живота – всичко е любов“.

Предлагаме ти гореща книга за горещи дни: Алексис Зорбас!