Литературен петък: паралел между два нови романа

Два романа за любовта, която не пита, а връхлита

  • 07.07.2017
  • от Стефани Калчева

 „Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две  запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.

Има книги, които, макар и пропити с мъка, са като топло одеяло или прегръдката на баба от детството, когато се будиш от кошмар и не си способен да се справиш с ужаса сам, защото си малко уплашено дете. Всъщност ние само се маскираме зад понятието „възрастен“, а в нас това дете продължава да живее, но се срамува да сподели тревожността си, защото вече е голямо, а големите се справят сами, нали?

Има книги обаче, пред които можеш да си разголиш душата и които те приласкават по един особен начин. Такива са, макар и по различен начин, „Хората, които са винаги с мен“ от Нарине Абгарян и „В очакване на Боджангълс“ от Оливие Бурдо. Ще започна с първата, защото тя ми помогна да видя нещо специфично във втората.

Писах за първия роман на Абгарян преди време, който ми откри какъв вълшебен стил има и колко леко пише. Четеш, четеш и се чудиш дали тази жена някога е имала и минимално съпротивление с думите. Втората й книга е малко по-сурова, тук арменското селце Берд, което в превод е „крепост“, е рушено до основи, заличавано, наново изграждано и напук на нашественици и природни бедствия – красиво като картина.

По страниците има много различни ухания – на орехи, река, пресни билки, липа, праскови, цветя, гозби, страх и надежда. Абгарян проследява историята на един дълъг род, в който всеки среща жестокостите на съдбата по различен начин, но с особено усещане за предопределеност и „така е трябвало да се случи“. Урок по примирение с независещото от нас, с най-любимото, което ни е отнето без причина, без предизвестие.

Заглавието на романа говори само за себе си – животът е там, където ни чакат, където ни обичат, където усещаме своята значимост.

Понякога малко се обърквах от сюжетните линии и имената, но в един момент най-важно за мен беше топлото чувство за важните неща – семейството, рода, историята.

Никой не щади особено децата в Берд, от малки те са наясно с много неща и се справят емоционално и физически не по-зле от възрастните, дори напротив. Детето влиза подготвено в света, с леко присвито сърце, но с усещане за сила и неогъваем характер. Поплаквах си из страниците и се усмихвах. И ми беше топло, все едно лежах на пъстър арменски килим, докато някой ми разказва приказка за тази толкова изстрадала през вековете държава.

„Нани Тамар казваше – любовта е всичко. Любовта е онова, заради което си струва да живееш. Малка си, още не знаеш нищо. После ще ме разбереш. А сега само запомни – любовта е онова, заради което си струва да живееш.“

„В очакване на Боджангълс“ от Оливие Бурдо е едновременно много забавна и много тъжна книга. По шантавост тя е „Пипи Дългото чорапче“ – главните герои, които са майка, баща и син, живеят налудничаво на фона на приетото за нормално, те са изключение от правилото, странни птици, непрестанен извор на фантазии.

Само че постепенно се повдигат въпроси, в които ни е трудно да направим границата между екстравагантен и луд, но докато се губим в този необичаен свят, за фон звучи Нина Симон – Мистър Боджангълс. Тази плоча, която събужда любовта и която я задържа:

Така в рамките на един коктейл и на един танц една луда жена с шапка с крила ме накара да се влюбя до полуда в нея, приканвайки ме да споделя безумието й.

Действието ни е поднесено през погледа на бащата и сина, които обожават една и съща луда в буквален и преносен смисъл жена, която им е поднесла такъв екстаз от необикновеност, че нищо друго вече не може да задоволи глада им към приказното. Училищата, нормалното ежедневие, битовите разговори, данъците – всичко това е някаква опитомена скука за нормалната част от обществото.

Те нямат нормални прякори, приятели или дори домашен любимец. И тук отново аз виждам нещо, което и при Абгарян свети като мотив – докато до теб има хора, които те обичат, ти си силен. И дори да не издържиш до края да се бориш с вятърни мелници, можеш да устоиш много дълго време, заради тях и красивата нишка, която ви свързва. Жорж е шантав бохем, който намира любовта случайно и още при първата среща осъзнава, че трябва да бяга, че тази жена не е като никоя друга, която е срещал. Тя ще му даде замък, дете, феерия от танци и митологии, ще го срине от болка, щастие и  копнеж.

„Когато срещнах майка му, аз приех един облог, прочетох всички правила, подписах договор, съгласих се с общите условия и се запознах с евентуалните рискове. Не съжалявах за нищо, не можех да съжалявам за тази сладка маргиналност, това вечно презрение към реалността, този среден ръст, показван на условностите, на часовниците, на сезоните, този изплезен език на какво-ще-кажат-хората.“

Тези две книги почувствах изключително близки и „мои“, те винаги ще бъдат до мен по някакъв начин и ще ми напомнят за важните неща в живота. Пуснете си Нина Симон, легнете на арменски килим и оставете магията да ви се случи.

Един друг вид литература, тясно свързан с психиката ни днес...