Не плача за пациентите, плача за себе си

Впечатления от "Осъзнат живот“ на Стивън Грос

  • 05.06.2017
  • от Александра А.

Работата и животът ми скоро ме срещнаха с „Осъзнат живот“ на американския психоаналитик Стивън Грос. Наложи ми се да прочета книгата за една нощ. Случвало се е и друг път. Понякога е вълнуващо, друг път може да бъде истински мъчително. Клепачите тежат, а трябва да четеш. Не е интересно, а трябва.

Не бях сигурна какво точно да очаквам от „Осъзнат живот“. Не обичам книги, които със заглавията ми казват, че трябва да осъзнавам нещо, някого, себе си или пък живота си. Та нали всички ние с това се борим, мистър Грос? Нима вие ще помогнете? Не, не бях скептична. Нямах грандиозни очаквания. „Ще прочета поне 2 - 3 разказа, за да добия представа“, помислих си. И започнах да прелиствам.

В „Осъзнат живот“ Стивън Грос всъщност е събрал истории на свои пациенти. Истории на объркани и някак счупени животи.

Още с първия разказ мистър Грос ме прегърна и успокои. На моменти беше тежко. Беше и ужасно. Но преди всичко... преди всичко... беше човешко.

Противно на очакванията ми това всъщност се оказа книга, която е за мен. Можеше да се казва „Осъзнатият живот на Алекс“. Всяка една история носеше натрапчивото усещане за заедност. За цялостност. Защото, когато си счупен, мислиш, че си счупен отвътре. Че си сам. Ненужен. А в тази книга всички са с пукнатини. До един. И искаш да отидеш там, промъквайки се на диванчето. Да седнеш до т.нар. пациент и да го прегърнеш. За да знае. Да знае, че има и други такива.

Историята, която ме събори, беше за Антъни.
Антъни и неговият ХИВ.
Антъни, който от безсилие заспива на дивана по време на сеанс.
Антъни, който някак успява да запази мъдростта и чувството си за хумор.
Антъни, според когото „Ако всички бяха болни от СПИН, тогава никой нямаше да е болен от СПИН“.
Антъни, който удави натежалите ми клепачи в сълзи.

Антъни все още е жив. И е добре.

А всички други в тази книга... те са като нас. Страхуват се от самотата. От смъртта. От обвързването и интимността.

Тънат в оплетените мрачни мрежи на умовете си и се страхуват, че нещо не е наред  с тях. Че са „сбъркани“, различни и странни.

Не сте, мили, не сте. Докато четях „Осъзнат живот“, плаках много. Плаках, защото съм уморена и не знам какво ще се случи в живота. Плаках от несигурност. Потъвах в агонията на собствения си страх. Онзи, който и ти познаваш. Онзи, който се прокрадва нощем тихо до възглавницата и не ти дава да спиш. Бърка бавно в гръдния ти кош и започва да мачка сърцето ти. Онзи страх, в който вечно си сам, вечно си грозен, вечно си мъртъв. Не плаках за пациентите, плаках за себе си. И след това се почувствах щастлива и лека. Дишах по-спокойно. Забравих, че ми се спи, но потънах блажено в сън, без да се страхувам, че страхът ще се прокрадне и ще започне да рови из гръдния ми кош. Защото знаех. Знаех, че не съм сама.

Ти си това, което социалната мрежа говори за теб...