Postmodern Jukebox, или група музики, които само се правят на хора

Пера в косите и битие в далечни времена след музикалното изживяване Postmodern Jukebox

  • 03.04.2017
  • от Александра А.

Един скоро се обърна към мен: „Хайде да ходим на Postmodern Jukebox!“. Става дума за едни гениални, красиви, талантливи и, общо взето, извънземни музиканти, които потапят модерния (и леко неприятен) поп в красив и тежък джаз, лежерен и танцувален суинг, грандиозен спектакъл, който ни връща в златната ера на джаза. Навих се веднага. Сякаш без особен ентусиазъм. Без онова гъделичкане, което съм изпитвала при предишни концерти. В последния момент взехме билети. Някъде горе из мръсните етажи на НДК, в които кипи ремонтна дейност и се въргалят чували. Втори балкон. Трети ред. Всъщност разкошни места. Чудно.

10 минути преди да влезем в залата, ни се прецака колата и плановете за афтър партито ни отпаднаха. През деня някак не си оставих мъничко време за вълнение, което, разбира се, отчитам като грешка. Настаних се удобно (или колкото седалките на балконите позволяват), завих се в палтото си и зачаках. На сцената се появи атрактивното бижу, облечено в човешки образ, LaVance Colley. От онези тъмнокожи чаровници, които с усмивката и таланта си могат да спечелят всяка една публика на планетата.

„Ще предприемем едно специално пътешествие. Ще се върнем назад във времето...“. И се върнахме.

Нямахме телефони, нямахме таблети и инстаграм. Бяхме красиви и с пера в косите, танцувахме около рояла и носехме елегантни черни ръкавици до лактите.
Концертът напредваше бързо и с всяка следваща песен все повече и повече се отдалечавах от реалността и се реех над публиката. Postmodern Jukebox са от онези извънземни музиканти, които са музика. Тя струи от шапките им, извира от обувките им. Вероятно докато си мият зъбите, движенията на четката звучат като тежък саксофон.

Сред личните ми кулминации беше едно от (отново извънземните) изпълнения на Maiya Sykes. Radiohead. Creep. Много ми е важна тази песен, много. Бях чувствителна към кавъра. Когато си вървя по улиците, в слушалките ми се случват Metallica, Miles Davis, David Bowie, Janis Joplin, Frank Sinatra, Rammstein, Amy Winehouse и други велики. Помните ли как в „Приятели“ Чандлър призна, че не харесва малки кученца? Чувствам се по същия начин, казвайки, че Beyonce и Whitney Houston никак не са моето. И вероятно никога няма да бъдат. (Простете.) Maiya започна да влиза в парчето.

На мен пък започна да ми харесва. Не съм сигурна какво точно се случи. Пя откровено. Повярвах й.

Помислих си за тъгите ми. Подпрях лакти на коленете си и отпуснах глава върху ръцете си. Нито плясках, нито вдигнах запалка/фенерче/телефон. Просто се разплаках тихо. Защото беше откровено. Беше ужасно голямо. Толкова голямо, че не успя да мине през мен по спокойния начин. Това няма да промени връзката ми (или липсата на такава) с Beyonce и Whitney Houston, но ме направи заклет фен на Postmodern Jukebox.

Имаше степ танци, имаше суинг, имаше смехове и красиви моменти. Наистина имаше пътуване във времето. С наближаването на края на концерта настъпи втората ми лична кулминация. LaVance Colley артистично и с любов представи всеки един артист на сцената. Аплодисменти за пианиста Logan Evan Thomas! Започна да свири и беше красиво. В един момент погледнах учудено моето приятелче. Погледът ми казваше: „???“. „Да, да. Чуваш точно това, което чуваш“ – отговори ми той. Чувах „Хубава си, моя горо“. И това беше едно от най-милите и красиви неща, които ми се случиха тая седмица. Цялата препълнена зала 1 на НДК започна да пее и аз... да, пак се разплаках, което беше изненада за мен. Изненадах се, защото (отново се чувствам като Чандлър и кученцето), но не съм от тези, които се тупат в гърдите с някогашните три морета, на стената си споделям картинки с цитати на Хан Аспарух и Христо Ботев. Често (много често!) си мисля, че сме много, много зле. Когато съм в Париж, Рим, Копенхаген (или където и да е другаде), с нежелание отивам към летището и често с нежелание се качвам към самолета за България. Затова се изненадах снощи. Дори не беше от моментите, в които си казваш „Ето, ето... сега ще се разплача, наближава, усещам го, ето го...“. Просто от очите ми започна да вали. Защото на джаза му отиват дъждове и тъги, нали? Всичко това може би значи нещо и вероятно с България все пак много се обичаме.

Postmodern Jukebox са музики, които само се правят на хора.

ПП: След края на концерта развалената кола нямаше никакво значение. Нищо вече нямаше значение.
Нямаше ни.
Още бяхме с пера в косите.
В някакви далечни времена.

Предлагаме още едно музикално изживяване с музикалния ни съпровод Sunshine Tape.