В други гласове и други стаи се спотайва януари

Първият месец от годината се крие в страниците на Капоти, къпиновото вино и самотата

  • 17.01.2017
  • от Стефани Калчева

Има автори, които трябва да бъдат четени не според настроението или реда им на лавицата, а според сезона. Труман Капоти е един от тях – никак не си представям лятото, докато ми пече слънцето в очите, да потъна в световете му (да, безброй са). Зимата обаче е съвсем друго нещо – тя повече помага в разбирането Капоти, без значение дали го търся в „Хладнокръвно“, разказите или „Други гласове, други стаи“.

Гласовете и стаите отдавна ме подканяха да ги разлистя, но усещах, че не е дошъл най-точният момент, трябваше ми суров и тежък месец, малко дистанциран и интровертен, а нима има по-подходящ от януари? Полуавтобиографичният роман е дебютът на 24-годишния Капоти, който му помага да заеме заслужено място на литературната сцена.

Младият Джоуел е главният герой в романа (според критиците и прототип на автора)

– 13-годишно объркано момче, което губи майка си и е на път да се запознае с баща си, който живее далеч в огромна призрачна къща. Този дом всъщност приютява още няколко чудати персонажи – всеки сякаш живеещ в някаква собствена галактика, налудничаво отчужден от реалността и хората.

„Но в съзнанието на Джоуел нямаше молитви; всъщност нямаше нищо, което може да се улови с думи, защото с изключение на веднъж, всички досегашни негови молитви поставяха конкретни искания: Господи, дай ми велосипед, нож със седем остриета, кутия маслени боички. А как, как да кажеш нещо толкова неопределено и безсмислено като: Господи, нека бъда обичан.”

Този роман не е за хора, които не понасят отсъствието на сюжет и изобщо може да се каже отсъствия от всякакво естество. На преден план не са действията, а атмосферата, която майсторски Капоти ни сервира на златен поднос. Усеща се осезаемо вятърът, къпиновото вино, сънищата на Джоуел, сенките, които обитават стените на голямата готическа къща, страховете на прислужницата Зу, птиците, които се блъскат нощем в прозорците. Стилът от своя страна е мелодичен и красив, следва свой собствен бавен, но прецизен ритъм.

Силно застъпени в романа са страховете на Капоти – страхът от неизвестното, от изоставянето, от непотребността, от смъртта, но и от живота, от другите, но и от себе си.

Героите обитават едно и също пространство, но всеки е заключен в самотата си. Джоуел среща Айдабел – момиче на неговата възраст, което се държи като момче, хулиганка с характер и много енергия, може би единственият персонаж, който не се застоява на едно място и има силна нетърпимост към статичността. Те двамата се харесват по онзи юношески начин, когато първите вълнения и трепети са трудно изразими поради отсъствието на житейски опит. В това се крие тяхната непохватна очарователност и красота:

"… истинските възлюбени на тази земя в очите на своите любими са люляков цвят, корабни светлини, училищен звънец, пейзаж, запечатани разговори, приятели, детска неделя, изгубени гласове, любим костюм, есен и всички сезони, памет, да, памет, пръстта и водата на всяко съществуване."

От 100-годишния старец Джизъс Фивър, грубата Айдабел, през кошмарите на Зу, налудничавия и много интригуващ Рандолф, енигматичната Ейми и чак до човека, обитаващ призрачен хотел в гората - от всеки чудат персонаж си взех по мъничко. Живях в техните стаи и чувах други гласове, много далечни и мистични.

И докато януари все така ме шамаросва със своята жестокост, дистанция и хлад, думите на Капоти ми носят ухание на къпиново вино и самодостатъчност.

Тук можеш да разгледаш класацията на Amazon за 20-те топ книги на 2016.