ДЕВЕТДЕСЕТТЕ БЯХА СТРАННИ ГОДИНИ

Откъс от книгата на Тео Чепилов "Ситуация след ситуация"

  • 21.07.2016
  • от редакторите

Яката музика идваше на касетки и се чакаше с месеци. После се слушаше от уокмени и се превърташе с молив, за да се пестят батериите. Техника се пазаруваше от „Илиянци“. Пиратските дискове бяха в каталози. Всеки познаваше човек с десет листа шит и най-много един бест на „Meталика“. Хората трудно правеха разлика между техно и дръм-енд-бейс. Транс се правеше в Гоа. По MTV даваха музика, при това с жици, речитативи и криви синтове. На Мара още ѝ викаха „ганджа“. Продаваше се на Баба Яга срещу правилното „здрасти“. Струваше левче – хартиено и червено. Някои хора имаха мобифони, но нямаха покритие. Безжичната комуникация течеше от пейджър към пейджър през оранжевите телефони за жълти стотинки.

Софтуерът редовно изпускаше ключови битове информация в съобщенията. Например: „Чакам те на (изпуснато) в (изпуснато) часа“.

Нямаше значение, всички висяха на „Попа“ почти непрекъснато. Пиеше се джин „Венец“. Стрийтслоганът му беше „Гушни го!“. Всеки безделник пушеше „Мелник“. Навсякъде. Копърките бяха над закона. Вместо стартъпи техничарите бяха заети да проектират помпи. В тази връзка – хероинът не беше екзотичен като еднорога. Всеки бе имал поне една близка среща от трети вид с него. Кокаинът беше мит. От бонбоните ти никнеха крила – истински, в комплект с ципи, люспи и други мутации. Бабите си криеха хапчетата. Ходеше се на купони в апартаменти. Не беше нужно да познаваш някого. Скуката бе толкова голяма, че даже хора, които мразят да четат, четяха. Имаше вестници като „Чук-чук“ и „200 вица“. Единствената западна литература по реповете беше списание „Max“… на италиански. На практика нямаше местна телевизия. Играеше се Quake 2 в мрежа, един до друг, на компютри, вързани с кабел. Интернет беше абстрактно понятие за осемдесет и пет процента от населението. ICQ свързваше хора, mIRC-ата пълнеше зали. Модата беше милитъри, ама истинско – кубинки, противогазки и мешки. На хипстърските ризи им викаха „гръндж“. Яките дрешки бяха рядкост в постсоцмагазините. Кой знае защо Mason’s бяха H&M-ът на сезона. Кул хората ровеха по секъндхендовете. Никой не го намираше за странно. Много мацки имаха къси изрусени коси. Мъжете и жените не бяха приятели, поне не наистина. Ако някоя мацка дойдеше у вас да гледате филм, правехте секс. Това беше неписан закон. Заради някаква градска легенда, включваща непохватно момиче, ножица и клитор, повечето мацки не поддържаха интимна прическа. Заходът към секс през 90-те в днешно време е опит за изнасилване. Презервативите не бяха задължителни. Хората приемаха живота с хладен песимизъм. Никой не беше особено ентусиа­зиран за утрешния ден.

Щастие­то беше нещо абстрактно от филмите.

Отвсякъде биеха барабана за „Проблем 2000“. Компют­рите по цял свят трябваше да блокират навръх Милениума. След хиперинфлацията, пирамидите и деноминацията на всички баш им беше през кура по случая.

За да разбереш какво се случва по-нататък, търси "Ситуация след ситуация" в добрите книжарници и не забравяй - никой не може да измисли това, което може да се случи на Тео Чепилов.