ЗА ПСЕВДОНИМИТЕ И ХОРАТА

Жени пишат под мъжки псевдоними, а зад женски имена стоят автори мъже или защо е важно да не съдиш книгата по корицата й

  • 18.11.2015
  • от Юлия Петкова

Преди 40 години Ромен Гари измисля псевдонима Емил Ажар и дава живот на най-фрапантната мистификация в литературата. Защото благодарение на нея Роман Кацев отнася два пъти голямата френска награда „Гонкур” -  веднъж за романа си „Корените на небето“, втори път за сърцераздирателната история „Животът пред теб”. Но това е Гари, извинете, Кацев, за него мистификацията е част от играта да си писател. Има страховита ирония в това да те обвиняват, че  подражаваш на себе си. Пък и в края на краищата много хора не се чувстват добре в кожата си просто защото тя не е тяхна.

Убедени, че публиката на Хари Потър не ще реагира с ентусиазъм на сюжети с магьосници, изфабрикувани от жена, издателите на Джоан Роулинг я молят да подпише книгата с инициали – Дж. К. Роулинг. Резултатът е главозамайващ. Днес приключенията на Хари Потър извират от 7 книги, издадени между 1997 и 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят, разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем блокбъстъра.

Да оставим настрана Хари Потър. Години по-късно Роулинг се превъплъщава втори път, за да подпише първия си криминален роман -„Зовът на кукувицата”. Звучният псевдоним Робърт Галбрейт обединява малкото име на политическия й фаворит Робърт Ф. Кенеди и фамилията на героиня от фантазиите на нейното детство: Ела Галбрейт. Колкото до заглавието на самата книга, то е заето от „A Dirge“ (Погребална песен), една елегия на Кристина Росети, оплакваща непрежалимата загуба на млад човек. Отзивите за първите два романа от серията с Корморан Страйк -„Зовът на кукувицата” и „Копринената буба”, свидетелстват, че двуединството Галбрейт/Роулинг е истинска находка.

Само след два месеца, през януари 2016-а, излиза на български третата книга от набралата скорост поредица с детектив Страйк. Англоезичното заглавие е „Career of Evil” (Кариера на злото), а премиерата на световния пазар се състоя на 20 октомври. Малко след като авторката представи корицата му, романът оглави списъка на най-предпочитаните предварителни поръчки на Amazon.com. Противно на всякакви очаквания, Роулинг не само не загърби псевдонима, през който легитимира таланта си да вае криминалета, напротив, тя продължава да жъне овации както за психологически издържаните си трилъри, подписани от Галбрейт, така и за другия си роман за възрастни („Вакантен пост”), подписан от самата нея.

Според „Ню Йорк Таймс Бук Ривю” „Чернооката блондинка“ спокойно може да бъде объркан с ръкопис на Реймънд Чандлър. Един зноен ден в офиса на Филип Марлоу се появява също толкова знойна блондинка с черни очи на име Клеър Кавендиш. Тя моли Марлоу да намери бившия й любовник, който е изчезнал безследно, като настоява детективът да бъде изключително дискретен, за да не я злепостави пред съпруга й. Не след дълго Марлоу се оказва въвлечен в загадъчния и опасен свят на най-безскрупулните семейства в Калифорния. Интригата е толкова парлива, че читателят дори не се чуди как е възможно носителят на „Ман Букър” за „Морето” да изпитва удоволствие от писането на криминални романи. Истината е, че Джон Банвил може да напише всичко като Бенджамин Блак. Затова пък Бенджамин Блак не се „натяга” и предпочита да няма вземане-даване с Банвил.

Още през 1856 г. британският философ, математик и писател Чарлз Лутвидж Доджсън избира благозвучното име Луис Карол, за да опази неприкосновеността на личния си живот. Така поне твърдят. Любопитното е, че когато в офиса му в Оксфорд са пристигали писма, адресирани до Луис Карол, той ги е връщал, за да не накърни творческата си самоличност. Псевдонимът, с който легендарният автор на „Алиса в Страната на чудесата” и „На лов за Снарк” придобива широка популярност, първоначално е звучал така: Каролус Лудовикус. Доджсън го поизглажда, после решава да направи инверсия, в резултат в наши дни е познат като Луис Карол. Ако беше жив, и днес щеше да се пита „Кой съм аз? Това наистина е сложен пъзел”.

Попаднете ли на заглавие от Анна Борисова, не обвинявайте книгата в „твърде женско писане”, ще станете за смях. С този псевдоним се подвизава не друг, а писателят Борис Акунин, който е автор на детективската серия за Ераст Фандорин, разкри Би Би Си. Воден от идеята да не стане жертва на стереотипа „криминален автор”, Акунин признава: „Идиот е писателят, който никога не си е представял, че е писателка”. Като Анна Борисова той издава три книги, които квалифицира като леки за четене: „Там”, „Креативщик” и „Сезоните”. Всъщност руският писател от години пише под различни псевдоними с благословията на своя издател. И никой не е пострадал от този факт.

Всички знаят коя е Джордж Елиът. Никойне знае коя е Мери Ан Евънс. Последната залага на мъжкия псевдоним, за да бъде спокойна, че книгите й ще се вземат насериозно и няма да бъдат считани за сладникаво-романтични драми. Истината е, че още първият йроман, „Адам Бийд“, публикуван през1859година, реализира голям успех. Евънс вече използва псевдонима Джордж Елиът, с който печели известност. Дори когато разкрива самоличността си на жена, която има връзка с женен мъж (Джордж Хенри Луис), това не оказва особено влияние върху търсенето на книгите й. Днес автори като Джулиан Барнс и Мартин Еймис смятат, че „Мидълмарч” е най-великият английски роман.

Споменавайки  писатели, станали прочути с псевдонимите си, не можем да не окажем чест на Джон льо Каре. Заради професионалното си амплоа натаен агент, вграден в разузнавателните структури на Обединеното кралство, Дейвид Корнуел избира за писателската си дейност псевдоним. Излиза, че Льо Каре е таен агент и в литературата, защото пише под прикритието на една измислена идентичност. Произведенията, които го изстрелват в орбитата на звездите, са „Шпионинът, който дойде от студа”, „Руската къща”, „Най-търсеният човек” и „Дама, поп, асо, шпионин”. През 2008 г.TheTimes класира Льо Каре 28-и в списъка на „50-те най-велики британски писатели след 1945-а“, а според редица критици той е най-финият и психологически сложният майстор на шпионския роман за всички времена.

„Една от тайните на живота е, че това, което наистина си е струвало да се направи,е стореното за другите”, казва Луис Карол. В такъв случай имат ли значение имената, с които великите майстори на думите се превръщат в икони? Едва ли. Важното е, че ги разпознаваме и обикваме през творчеството им. А то е вечна пътеводна светлина.

Виж какво още четем.