Нещата от живота

Вендерс оставя много свободни пространства, благодарение на които зрителят съвсем удобно се намества в историята и има възможност спокойно да се наслади на всяко интервю, както и на всяко изпълнение

"Знаех само едно и това беше моята мантра:
музиката сама трябваше да говори за себе си.
А не какво аз мисля за нея,
как аз виждам страната и хората –
не биваше да бъде по-важно
от самите хора, които правят тази прекрасна музика."
Вим Вендерс

След като филмът приключи, едно от първите неща, които искам да направя, е отново да си пусна музиката на Buena Vista Social Club, за да може образите да продължат да се въртят в главата ми с още по-голяма сила. Може би най-голямото предимство на документалния филм (като оставим на страна великолепната музика) е чистотата на образите, с които Вендерс работи. Той по никакъв начин не иска да натрапи себе си, нито героите си. Той иска да направи филм за тези невероятни музиканти на Куба, като те самите ни кажат и разкажат за себе си. Чрез своите житейски истории и, разбира се, чрез музиката, която е белязала целия им живот – от малки деца до 90-годишни възрастни.

Самият филмов разказ е душевно богат и разнообразен, но той не е претрупан и препълнен. Зрителят не е  насилствено бомбардиран от интервюта и музика, монтирани по динамичен съвременен тертип, който не оставя възможност на гледащия да си поеме въздух.

В своето времетраене от 100 минути Вендерс оставя много свободни пространства, с които зрителят съвсем удобно се намества в историята и има възможност спокойно да се наслади на всяко интервю, както и на всяко изпълнение. Въпреки че прескача между различните герои, концертното изпълнение, записа в студиото и улиците на града, монтажът е плавен, а филмът върви много естествено. Невъзможно е и да ни доскучае, защото самите образи са много енергични и изпълнени с живот. Независимо от голямата възраст на повечето от музикантите те не са сломени от живота и бедността, въпреки че повечето от тях са били забравени в последно време. Вместо това те се шегуват, играят на домино и не спират да пушат своите големи кубински пури. 90-годишният Компай Сегундо има 5 деца, дори си мисли и за шесто, а  през цялото време не спира да се усмихва и да излъчва огромния си младежки чар.
Ибрахим Ферер споделя философията на повечето от тези хора, като в основата й несъмнено стои музиката:

Ако се интересувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали. Но ние, кубинците, сме много щастливи. Малка страна сме, но много силна. Научили сме се как да се противопоставяме на злото и как да приемаме доброто.

Голямо значение в Buena Vista Social Club, както и във всички филми на Вендерс имат местата. Местата, което за него в повечето случаи са истинските родители на историите. Това в пълна сила важи и за документалния му филм от '99, номиниран за „Оскар“. Куба е родила тези хора, тя се е развивала заедно с тях, преживявала е много перипетии, но е останала техен дом. Музикантите на Куба са израствали на това място. Вдъхновявали са се от него и от живота в него и са правили своята музика, с която са обогатявали това място. Те носят духа на мястото и то носи техния дух. Те си принадлежат един на друг. Нямам как да се направи филм за музикантите на Куба, без да се улови духът на мястото – полъхът на океана,  разнебитените улици и сгради, старите американски коли от 50-те и руските коли от 70-те, множеството колелета и кучета по улиците, ръчното производство на пури и музиката.
За героите от Buena Vista Social Club музиката е нещо толкова нормално и естествено като самия въздух, който дишат. Те са изцяло свързани с нея и тя дори се е превърнала в нещо като жизнен процес. Цял живот те са се събуждали с музика и са заспивали с музика, защото родителите на много от тях също са били музиканти. Те тананикат и пеят дори докато вървят по улиците.

Краят на филма – концерт на цялата група в Карнеги хол, Ню Йорк – спокойно може да се нарече триумф и реверанс към тези големи музиканти, някои от които напускат този свят 3–4 години след премиерата на филма.

Завършвам с цитат на Компай Сегундо относно написаната от него водеща песен на Buena Vista Social Club, с която Вендерс започва и завършва филма си Chan Chan:
"Аз не композирах Chan Chan, аз я сънувах. Сънувах музиката. Понякога се събуждам с дадена мелодия в главата си, чувам инструментите много ясно. Поглеждам през терасата и не виждам никого, а в съня ми музиката идваше от улицата. Не знам какво беше това. Един ден просто се събудих, слушайки тези чувствителни четири ноти. Към тях добавих текст, вдъхновен от приказка от детството ми – Хуанита и Чан Чан, и сега виждате какво става, песента се пее навсякъде."

Остави и Ирен Леви да ти разкаже за найната Куба.