ДРЪЖ СЕ, МАРС, ЧЕ НИЕ ИДВАМЕ!

Българинът Петър Георгиев е на път да се превърне в първият човек, заживял на Червената планета

  • 15.04.2014
  • от Ирина Денева

Няма да ви губя времето с излишно припомняне на емблематични моменти от  романите на Жул Верн, фантастиката на Айзък Азимов или Артър Кларк  и мисиите на мореплавателите от 15 век. Те са толкова далеч назад във времето, че чак са демоде.

Няма и да ви занимавам с излишно припомняне какво точно представлява мисията „Марс Едно“. Все нещо сте чули в новините за плана на едни холандци да заселят Червената планета, да изпратим там двама мъже и две жени и дай боже те да не умрат, а да създадат колония.

Така един не толкова слънчев ден, когато Земята ще е минало, всички ние ще станем марсианци.


На някои земляни това им звучи глупаво, все пак на Марс няма да ги има лукса, мола и всичко познато, на други им звучи като утопия, пълна отживелица, появила се близо 40 години след космическата надпревара между САЩ и СССР.

На човека, с когото искам да ви запозная, „Марс Едно“ му звучи съвсем възможно. Той е Петър Георгиев – българинът, готов да подложи тялото си на температурни амплитуди от -143 до +27 градуса, да свикне с ниската гравитация и да се откаже от водата в течно състояние. Той живее в Лондон, работи в метрото, грижи се за петгодишната си дъщеря, устроил се е добре според всички землянски критерии и е един от кандидат-астронавтите за Марс. Готов е да зареже всичко и да отпраши с еднопосочния билет към Космоса. Не мисля, че е идеалист, не е и глупак, който не знае, че може да умре. За него просто „Космосът е магнит“ още от детството:


"Един ден бях на покрива в Сарафово, там съм отгледан от баба и дядо ми, и открих стари руски списания за авиация и космонавтика. Ей тогава летенето ми влезе в кръвта. Това е краста, повече от мания. В България бях в парашутната бригада в Пловдив четири години, имах много тежък инцидент, едва се възстанових и пак не се отказах от летенето. Сега Марс е следващото предизвикателство."

Как разбра за мисията „Марс Едно“?
П: Случайно, както стават тия работи. (Смее се.) Изобщо не се замислих, кандидатствах, а те взеха че ме включиха в надпреварата.

Защо го правиш?
П: Този въпрос са го задавали и на Колумб... Представи си какво е да останеш в историята като първия човек, заживял на Марс. Цялата мисия ще я дават по телевизиите в целия свят. Дори безпилотните мисии ще се излъчват, седеммесечният полет ще се излъчва, всеки ще може да го гледа целия този процес. Уникално е, представи си в деня на приземяването, в момента на навлизане в атмосферата, всички уреди трябва да сработят, парашутите трябва да забавят скоростта на приземяването... сигурен съм, че цялото човечество ще гледа.

А семейството ти?
П: Разбира се, че ще гледат. Те вътрешно се гордеят с желанието ми да замина, но не разбират докрай как съм готов да загърбя всичко земно.

Ти имаш дъщеря. Как ѝ обясни, че „тати заминава за Марс“?
П: Когато ѝ обясних, тя каза, че не ме пуска, защото много ме обича. Не мога да скрия, че в мен има доста голямо противоречие как ще оставя това дете на произвола на съдбата, ако бъда избран. Все пак на Марс ние ще имаме постоянна интернет връзка със Земята и ще се чувам с нея, когато ми стане мъчно.

Какво си помисли, когато разбра, че си сред полуфиналистите в „Марс Едно“?
П: Научих от фейсбук един ден преди Нова година. (Смее се.) Видях статусите на другите участници и се сетих да проверя имейла си. Видях, че съм избран и... не можех да мисля, просто се усмихвах.

Имаш ли представа какво ще ти се случи, ако заживееш на Марс?
П: Надявам се това наистина да ми се случи. Ако съм част от първата мисия, няма да трябва да правя кой знае какво. Първите четири човека, които ще заминат за Марс през 2025 година, ще трябва да се грижат за собственото си оцеляване – да отглеждат храна, да регистрират как марсианската среда влияе върху телата им. Ще трябва да оцеляват. Сами ще си построят жилища, а след две години години ще бъдат изпратени още двама мъже и две жени.

С тялото ти какво ще се случи? Четох, че ниската гравитация ще се отрази на костите и ще се издължите.
П: Така се смята, но никой не знае със сигурност. Дори да настъпят някакви промени, те ще са чак след едно-две поколения.

Поколения?
П: Това е основната цел на колонизирането – на Марс да се родят първите човешки деца. Те няма да знаят какво е война, какво е корупция, лъжа. Те могат да бъдат възпитавани по един съвсем различен и по-добър начин. Затова си струва, това е повече от уникално. Искам да бъда един от хората, които ще покажат, че светът не е Земята и живот може да има и другаде.

Ококорена съм от изненада, а Петър, който стои от другата страна на монитора и не вижда изражението ми, казва съвсем на място:
П: Свикнал съм хората да ме гледат странно, когато разказвам за Космоса, даже сам съм се чудел дали съм съвсем наред. Това е уникално привличане, повече от мечта.


Това се казва мерак за колонизиране биха казали онези земляни от мола. На това аз му казвам „Дръж се, Марс, че ние идваме“. Въоръжени сме с представите си за Космоса от онези романи на Азимов и Кларк, които може да гугълнете след малко. Идваме с желанието си за по-добро поколение и носим всичко земно с нас.

Запознай се и с Мик Додж, който вече избяга от цивилизацията по свой собствен начин.