Теа Денолюбова и въздух на квадратчета

Говорим си с Теа за писането, морето, белите ризи и романтичните италиански къщи с капаци по прозорците

  • 21.02.2014
  • от Виктория Томчева

Tea Денолюбова е на 20 години, от Варна. Тя спокойно може да се нарече специалист по пристанища, мечтаене и Отис Рединг J .Учи в Италия, автор е на две книги – “Сложи ме на пауза” и “Боян” с редактор Елин Рахнев и илюстратор Кольо Карамфилов...

ТЕА ЗА СЕБЕ СИ:
Не съм сигурна дали от мен остава нещо интересно, ако оставя писането настрана. Обичам морето, фара, пристанището, семейството си, приятелите, пътуванията, храната. Обичам да снимам…

Няколко дни без море и се обърквам – къде свършва един град, когато няма море? Имам много страхове, фобии, притеснения.

Мечтая много… Толкова сме празни без мечти. Объркана съм и малко ме е страх – случват ми се неща, които са толкова хубави, че дори не съм си ги и представяла. В такива моменти благодаря на Господ и продължавам да се трудя.

ТЕА ЗА ПИСАНЕТО:
“Боян” – моята болка и най-хубавите ми моменти – онези, които не искам да пускам никога, но към които много ме беше страх да се върна, за да не остана напълно в миналото и да не мога да продължа.

“Боян” беше нужното лекарство, необходимото споделяне. Поне така казвам винаги, когато ме попитат. Истината е, че се страхувам да не забравя времето, в което съм била щастлива. Страх ме е дали ще се повтори, и затова го пиша. Писането ме спасява всеки път. Изтрива лошото, обелва го от мен, хвърля го.
Обичам да пиша – сравнявам го с влюбването, с Варна, с морето през септември, със семейството, с летните утрини, чайките, с мечтаенето, с Отис Рединг, звучащ от стар грамофон, с фадо в някое малко кафене в Лисабон, където стоя и…

Всъщност всички мои думи са само опит за съхранение на момента – те просто го оконтуряват и му придават някаква форма, която понякога се разграничава от реалността, но никога не е по-силна от самия миг.

В “Боян” разкривам най-тайните сантиметри от света ми – но си запазвам удоволствието да бъда господар на пространството между редовете – то е парченцето, което оставям за себе си. Най-хубавата част. Изгубена съм някъде там. Много е хубаво. Щастие е.


Теа, защо Италия?
Дълго време се колебаех между Англия и Италия и съм щастливка, че можех да избирам, тъй като владея и двата езика. Италия и италианският са моя голяма любов от малка, бях влюбена в малките улички, в атмосферата, културата, киното. Разбира се, разликата между това да бъдеш на екскурзия и да учиш в чужда страна е огромна. Сега не обичам Италия така, както преди, защото вече я свързвам с делника, ежедневието и липсата на близките ми хора. Но продължавам да я ценя, да се наслаждавам на красотата й. Знам защо съм тук, за какво съм дошла и съм щастлива, че успявам в това, което правя. А и винаги ще го има моя площад San Fedele в пресечката до Дуомо с каменните пейки. Както и първия кадър на отворен прозорец, море и бели пердета от “Ново кино Парадизо”, който затвърди избора ми малко преди да трябваше да реша къде да следвам.
 
Как протичат твоите делници?

Много различно в зависимост от това, дали съм в Милано, София или Варна. Въздухът е различен, светлината, хората. Няма защо да крия – обичам да се събуждам в България. Дните ми минават спокойно, със семейството и приятелите, на терасата ми, от която гледам морето, в любимия ми бар на плажа, зареждам се, обичам и съм обичана. В Милано е различно – има напрежение, много, много труд, в университета съм почти по цял ден, непрестанна борба да си по-добър е и нямам свободно време. Но никога не отказвам аперитиво в Брера, любимия ми квартал.

Какво учиш в момента, с какво се занимаваш?
Уча много интересна специалност – art direction. Мисля, че направих най-добрия избор, защото всяка секунда обогатявам визуалната си култура и се докосвам до големи професионалисти. Смес между писане, фотография и реклама. Кара ме да стоя гладна и любопитна за още. Има толкова много неща, които да се направят и видят.

Намираш ли хората различни при всяко завръщане в България?
Моята България е много различна от тази България, която упорито се опитва да се наложи в последно време. Моята България е красива, с прекрасни стари къщи, павирани улици, страхотна литература, вкусна храна, стойностни и интелигентни хора, които имам щастието да познавам, море, природа, свобода. Онази България, която е качена по масите, едвам крепи екстеншъните си и къса салфетки, е тази, от която бързах да се махна. За жалост тя си стои същата, докато другата, с хората, които говорят по-малко и действат повече, се развива. В България има безумно талантливи хора.

В Италия може ли един творец да си осигури нормален стандарт на живот?
Много е важно да уточня, че аз съм в Италия, за да уча, а не за да живея до края на живота си. Днес съм в Милано, утре може да съм в Лондон, Париж или София– това е хубавото на времето, в което живеем. В този смисъл от Италия не съм търсила подсигурен стандарт на живот, той се достига. А преди всичко съм българска студентка в чужбина – това казва достатъчно.
 
На какво те научи животът в чужбина?
Опитът, който трупам в момента, е незаменим. По-силна съм, по-рязка може би, много по-внимателна към свободното си време, научих се да разчитам изцяло на себе си, свикнах със себе си, натрупах достатъчно кураж, за да мога да избирам хората, с които да общувам. Разбрах кои са ценните неща в живота ми. И е хубаво, че това става точно сега.

Кога прописа?
На 10, след като почина баща ми. На 11 имах публикация с кратък разказ във в. „Труд“. Наблюдавах реакциите на хората и се изненадвах, че думите имат такава сила, че моите думи, които съм използвала единствено и само с цел да ми олекне, въздействат. Неведнъж съм казвала, че писането ме спаси и продължава да го прави. След това, разбира се, се влюбих, а няма нищо по-хубаво от това да се пише от любов, започнах да пращам нещата си по конкурси, събрах смелост и написах първата си книга “Сложи ме на пауза”, бях на 16, когато излезе. С нея ми се случиха много хубави неща – бях номинирана за наградата на “Стоян Камбарев” и благодарение на Деси Тенекеджиева и Надежда Нейнски я представих в Европейския парламент в Брюксел.

Разкажи ни за „Боян“.
„Боян“ беше моята покана за разходка към читателите. Нужният завършек на един много важен етап от живота ми, с много истории, които имах нужда да разкажа. Искрена книга, която ми причиняваше много болка, докато я пишех, защото се опитвах да взема най-хубавото от миналото. Излекува ме, помогна ми, даде ми много. Книга за спасителите е. Щастлива съм, че я четат най-различни хора, добри хора.

Подготвяш ли нещо ново?
През лятото очаквам да се случи нещо много хубаво с първата ми книга, свързано с Италия и по-специално с любимия Рим. Сега е зима, моето време за писане, но не бързам. Събирам моменти и ще се радвам, ако излезе нещо хубаво накрая. Но това не ми е цел. Нещата, които обичаме, никога не трябва да ни бъдат цел, а удоволствие. Редакторът ми и много добър приятел Елин Рахнев ми каза, че в живота ми има две важни неща – любовта и писането, и че никога не трябва да ги „натискам“, те просто ще се случват. Тук е моментът да благодаря и на Кольо Карамфилов, художник и на двете ми книги. Не знам дали ще ми стигне цял живот да им благодаря за силното приятелство и подкрепа, която ми дават.

Какво те прави щастлива?
Семейството ми. То е моят храм, обичам ги и се гордея с тях. Обичам разговорите ни, да споделям с майка ми, да се смея със сестра ми, да осъмвам на плажа с брат ми. Хубавата храна, хубавият разговор, морето, фарът, пристанищата и Отис Рединг. Щастлива съм, когато съм с прекрасните ми приятели и когато съм влюбена и обичана. Сега съм влюбена и обичана. Всички моменти на щастие правят живота ми интересен за разказване.
 
Има ли нещо, което ти се иска да кажеш на колкото може повече хора?
Да се опитват да бъдат щастливи каквото и да им коства това. Колкото и труд, мъка, лишения да се налага да търпят, Да пазят обичаните си, да се грижат за тях, да ги съхраняват. Да забравят за момент цялото тичане, цялата забързаност, задъханост, да спрат, да се огледат, да се вслушат в себе си. В целия изумителен свят, който се крие вътре в тях.

Запознай се и с Калоян Тошев, с неслучайното прозвище "mozak".