А ти защо си тук!?

За неудобните въпроси и куфара, който никога не те критикува къде отиваш

  • 26.05.2019
  • от Катерина Ковачева

Колко пъти са те питали „Откъде си“ или „Къде живееш“?

А колко пъти са те питали „Защо живееш там“? Мен – само веднъж. Изумих се на въпроса не защото е странен, а защото зад него стоеше една солидна критика. Зададе ми го един цирков артист, от когото взех интервю. Той беше ерудиран и много интелигентен. Смяхме се през целия разговор на забавните истории, които ми разказа от своя 20-годишен опит. 

Но на края на интервюто той се натъжи. Натъжи се, защото го попитах какво му липсва в живота, тъй като в цялото интервю се хвалеше, че изкарва много добри пари, има популярност и е обиколил света. Той ми

отговори с една дума „домът“. 

Веднага го попитах как така ти липсва домът, при положение че правиш всичко това, което хората искат!? 

Вместо отговор получих въпрос – „От къде си?“. Казах му с гордост от Троян. А къде живееш. Отговорих му с умерен оптимизъм – София. Но накрая ме попита „Защо?“.

Отговорите са много, но честно казано – не удовлетворяваха никого. Нито мен, нито него, нито може би биха удовлетворили теб. Затова си замълчах и приключихме разговора с огорчение, но все пак се изпратихме любезно, с ръкостискане. 

Изпитах това чувство, което крия умело от години под леглото заедно с багажа, за който нямам място в тесния апартамент. Което подтискам с години, защото така е най-лесно. 

Когато много ти е стресът, да ти обърнат кръвта трябва

Ето защо тази сутрин реших да се преместя. Казах си, че ми е последният ден тук, на това място. Отивам си вкъщи. Защото никой никога не ме е питал защо съм тук. 

Не ме стресна въпросът, стресна ме отговорът. 

За това те питам,

можеш ли да кажеш защо си тук, без да се натъжиш?

Без да осъзнаеш, че си тук насила и няма как да го промениш, освен да си събереш багажа? Надявам се ти да си по-щастлив от мен тук, отколкото аз извън дома.

Дневник на напускането

За мен цял живот адресът ми е бил просто формалност, който сменям при желание да побегна, щом нещо се случи. Живея в куфара ми, а той ми служи като дясна ръка толкова време, че вече започна да се разбридва по ръбовете. Но не искам да го изхвърля и да си купя нов, защото той е последната частица, който ми напомня на дома. Всичко смених с времето, в което съм извън къщи – дрехите умаляха, сувенирите завехтяха, обувките се изтъркаха от ходене, а моят най-добър приятел на колела оцеля. 

Той оцеля въпреки хилядите километри, въпреки многото местене, въпреки тичането да хвана последния полет..

Харесвам го и защото не ми задава неудобни въпроси. 

Нима е толкова лесно да си тръгнеш? Просто взимам куфара и хващам влака, ей така!? Прибирам се при цъфналите люляци, при беседката, под която всяка вечер брояхме звездите, в двора, където всеки ден се чуваше детски смях, а на обедите масата се обсипваше с вкусотии. 

А после, когато се прибера, всичко ли ще е както преди? Нима домът може да се промени с годините? 

Доброто старо зло

Превключи програмата, мини на следваща страница

Какво още се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв