Когато много ти е стресът, да ти обърнат кръвта трябва

Когато гъстата планинска мъгла превърна любопитството в отдавнашен мъртвец

  • 22.05.2019
  • от Димана Йорданова

Започнала съм да ходя някак странно. На пресекулки. Като че ли съм изчезващ вид бозайник, който се страхува да не го застрелят градските бракониери. Все още успявам да впечатля града с ума, чорапогащника и фините си движения, но той е спрял да ме привлича. Той не разбира нищо, не знае нищо, само купува, продава, боядисва пейките в парка и кара хората да сядат върху тях, преди боята да е изсъхнала. Вкарва всички ни в мазохистичен труд, прибира ни в епруветките на социалните мрежи, изследва ни, тормози ни, надзорник на чувства, кара ни да мастурбираме самотни, с тъжни очи и спряла кръв. 

Помня една баба от родопско село, леячка на куршум. Тя казваше:

"Като много ти е стресът, да ти обърнат кръвта трябва. Кръвта като я обърнеш, излекуван си."

Баба Вела. Беше на 97. Приличаше по-скоро на хитра шарлатанка, отколкото на лечителка, ама и верни неща казваше жената. "Да ти обърнат кръвта..."

Доброто старо зло и онази среща на пощад "Изцеление"

Точно такъв план ми трябва на мене, справедлива биологична кауза, а не пари и взиране във фалша до прецакване на очите. Ей това моето недоволство, дето ме превръща в болест, все ме тласка към идеи. И когато идеята да избягам от София и да се заселя в Родопите ме тресна по главата, камък се търколи от гърдите ми. Чак ми се доплака, като пред чудо. Напускам - неблагодарната работа, клаксоните, мъжете, които не ме обичат, топлофикация, хапчетата за сън, всичко. Спомням си, че съм била човек от самото начало. И ще бъда дете до края. В София не побрах ни едното. Все трябваше да се усъвършенствам и все не намирах инструментите, с които да си издялам "перфектното лице". Дебнеха ме недовършени задачи, непоправени изречения, откази от всякакъв смисъл.

Трите диагнози, които отказах да имам

Любопитството бе отдавнашен мъртвец. И сега, като се сещам за онази гъста планинска мъгла, ми се допява. Милостта ми не е пропиляна, благодатта не е история. Ще се превърна в гъвкава речна арфа, от червата до струните, ще тичам по пътечките като планинска коза, ще слушам гайди на овчари; 

чудото се напластява над главата ми, най-хубавият облак, най-мекият. Като средата на топъл селски хляб. 

В София прекарвам нощите си на стола, дните на дивана. Умножавам думи, пия кафе, фокусирам се върху остатъците, откъсвам се от идеята за себе си, мускулите ми са стегнати, гърдите - затлачени като шахтите по пътя, преливат, вали ли вали, дъхът ми изтънява. Искам си плътния урок на смирението и незасегнатата родопска земя. Удивлението, че можеш да живееш. С огън и сажди. Със съдрани сандали. С два орела зад тила, с хиляда деветстотин тридесет и осем думи, които никой не разбра. Хиляда деветстотин тридесет и осем пъти "аз не те обичам". И си вземам шапката, високо челото, под мишницата - Бог. С първото му, второто и третото лице. 

Едното - глухо, другото мълчи, а третото го бъркам с чуждо.

Победена съм от кризи и капризи.

Няма.

Няма.

Няма да напусна София. Излъгах се за 5 минути. 

Просто мисълта за второ кръвообращение не иска да си тръгне...

Дневник на напускането

От депресия към експресия

Какво още се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв