Накарай ме да ми пука. Иначе ме губиш

Историите като кълбо прежда

  • 16.05.2019
  • от Димана Йорданова

Излизам от страницата. Тя е последното място, където трябва да бъда сега. По-добре да се върна при дървото, от което е направена хартията. Плодовете му узряват отвътре, движат се. Имам нужда от това движение. Трябва ми случка, която вече е приключила, за да нарисувам върху обърнатия ѝ гръб лицето на тази история. 

От това лице ще тръгне една невидима нишка, ще пробяга по сивите стълби на ума, за да стигне до най-горния етаж - да се превърне в идея. После отново ще се спусне надолу, там където е ръката, и ще се укрие в дланта ѝ. И ако по дланите четем бъдещето, то по ръката, която пише, четем и миналото.

Не, не създаваме истории. Ние сме тези, които сме създадени от тях.

Родени сме от любовни истории, а общият знаменател, свързващият елемент е човекът. Историите съществуват, за да ни докажат, че той има смисъл. Защото, ако нямаше, нямаше да ги има и историите, които ни го разказват...

За юмруците и хората

Думите са онези коне, които прескачат бариерите на времето и географията. Понякога са твърде буйни, спъват се и падат на земята с цялата тежест на сърцето си. Понякога, ако не умееш да ги яздиш, хвърлят на земята и теб. Учат те да не поучаваш, а да споделяш. Да не размахваш табели с лозунги, а да разкриваш тайни, които вече всички знаят. Но са ги забравили. 

Сега историята ги ухапва, заразява, дава им обещание, което те самите ще изпълнят. 

Харесват ми малките, ежедневни, на пръв поглед незначителни истории за беззъбата баба във влака, която дъвче парче хляб, за момичето, което продава хризантеми пред входа на гробището, за къщата, която се струтва до новия строеж, за тротоара, по който ежедневно се подминаваме. Историята е малка легенда за силата на човека да носи промяна с всеки свой жест, с всяко свое бездейстие.

За доброто старо зло и срещата на площад "Изцеление"

Какво сме ние, човешките същества, ако не своята собствена история, която включва и другите? Презентацията пред шефа, разказът на кафе с приятел, тостът на сватбата на брат ти - всичко това са истории, които ни помагат да създадем собственото си име от имената на останалите. 

Хората казват на историите, които слушат, само едно:

Накарай ме да ми пука. Иначе ме губиш.

Намери своя глас. Преоткрий таланта да докосваш, да се свързваш. Таланта да поддържаш тази връзка през цялото време. Бъди забавен, разсмей ме. Ако не можеш да си забавен, бъди честен. Само истината може да събуди - ако не симпатия към автора, то поне емпатия към разказа му.

Историите са като кълбо прежда. Спуска се по селски път или градска магистрала, постепенно започва да се разплита, да се открива пред теб с цялата си вътрешна прелест и нищета, повлича след себе си и други кълбета, разпилени от времето и света, и накрая ги събира в стария куфар на думите. Усещането е като това да разчупиш топъл селски хляб, а ароматът му да стигне до всички. Късче по късче, съдба по съдба, човек по човек - в утробата на света, където всички ние сме едно.

Има ли значение, че си прав, ако жена ти плаче

Пенчо Славейков, Мара Белчева и техният сън за щастие

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв