Несбъднал се морски фар в центъра на София

… не е сигурна защо точно грее, но знае, че не бива да спира

  • 18.05.2019
  • от Лили Йовнова

Вече приблизително година, прибирайки се по една и съща улица в този град, който си остана най-голямата ми обич, наблюдавам един неотменно и винаги греещ прозорец в кооперацията, настанила се на номер 15. Прасковената фасада, която от години се лющи методично, вторият етаж, вляво. 

И нищо не успява да повлияе на тази неуморна крушка, намърдала се в десния ъгъл на прозореца. Не се впечатлява от времето от деня, сезона, смяната на годишните времена, картината на пейзажа отвън, шумните тълпи по улицата – нищо, нищо не отказва тази упорита, но ненатрапчива за никого светлина.

Денем, съвсем естествено, слънчевите лъчи често правят присъствието на лампата почти незабележимо, лесно за пропуска на невъоръженото око. Онова, което не е свикнало да търси винаги сигурен резервен план за светлина. Падането на вечерта до някаква степен осмисля ролята ѝ, но мъждукането на крушката често се загубва в морето от светлини, които като вълна заливат града, щом слънцето залезе. 

Следват обаче едни много конкретни часове от денонощието, онези малко по-тъмните, малко по-дългите. И през тези по-празни минути на нощта тази лампа прилича на един несбъднал се морски фар в центъра на София. Някакво доказателство за живот, успокояване, че 

има някой, нещо някъде там, което не е сигурно защо точно грее, но знае, че не бива да спира. 

Отправна или финална точка – в зависимост от посоката, в която си поел. А ако нямаш посока – знаеш, че тогава също е важно (може би дори по-важно) да се убеждаваш, че по пътя има и по-светли места. 

Неумишленото прокрадване на погледа ми към втория етаж през първите месеци беше по-скоро инстинктивно. После се превърна в малък ритуал. Момичето в мен, на което винаги страшно ѝ се е искало да вярва, че някои неща не се променят, намираше нещо пределно ирационално (и именно заради това – толкова хубаво) в този вечно осветен отвор. Понякога си представях съществото зад стъклото – една непокорна, но скрита зад стъкло светулка. Понякога обичах да си говорим наум.

Отне ми време да си обясня притегателната сила, която този квадратен метър осветено пространство изглеждаше, че притежава. Защото в подобен захлас можеш да си от две неща – хора и думи. Тъй като нямаше човешко лице, което да е превърнало прозореца в лична история, остана единственият възможен вариант – думите. 

Ровех се из ума си за репликата, фразата, разказа или историята, с която явно подсъзнателно свързвах мястото и ситуацията. И едва днес, минавайки за първи път покрай същия този прозорец, но този път – тъмен като в рог… едва тогава ми просветна.

Преди години за първи път чух един много красив израз, който сменя нюанса на значението си изцяло в зависимост от начина, по който някой го използва – to carry a torch for someone. Точен превод, както е при по-хубавите постижения на всеки език, трудно може да бъде намерен. Буквално означава „да носиш фенер/факел за някого“. А истинският смисъл, вложен в шестте думи, е до някаква степен свободен за интерпретации, но свързващото между всички тях се свежда до това:

да си влюбен в някого. 

Но една по-конкретна разновидност – да обичаш, без да имаш, често от далече. Без да се натрапваш, но и без да държиш да се прикриваш. 

Да им пазиш светлината, ако някога случайно им е потребна, ако имат спешна нужда от припомняне за някои важни неща, да бъдеш онзи фар, по който да познаят пътя… ако някога изобщо решат, че искат при теб да хвърлят котва. 

Да им вярваш достатъчно, че някога ще ти се случат. 

Да си много, много търпелив и неподатлив на света и неговите по-неблагосклонни проявления. 

В такъв смисъл, светулке, ако заради това е стояла онази лампа на прозореца – надявам се да е дошъл. 

Надявам се да е идвал за теб. 

Надявам се да е останал. 

Има ли значение, че си прав, ако тя плаче

Печно Славейков, Мара Белчева и техният сън за щастие

Какво още се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв