Йордан Радичков - пешеходецът, който си подсвирква

"Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя"

  • 21.01.2019
  • от Елица Стойчева

Да казваш нещата ярко и кратко е изкуство, оценено високо не само при писането на постове за фийда в социалките. Днес стартираме деня с почит към един истински майстор на късия разказ, който, макар вече дълги години да не е сред нас,  умее още  да ни провокира. Образът му е толкова изразителен и непроменлив през годините, както и творческият  му свят.

Йордан Радичков започва писателската си кариера с импресии, в които разписва своите впечатления, чувства  и преживявания. 

Нещо като къси разкази за действителността, които пасват само на писателската душа. Животът му стартира скромно, нарисуван в краските на бедността. В несъществуващото вече село Калиманица, по-късно учи в Берковица. В едно от последните си интервюта споделя без свян:

„Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български език и литература. По мое време имаше много свободни съчинения.И аз на това изкарвах тройка. Изкарвах тройка защо – защото аз никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам както си ща, и завършвам както си ща. Без да спазвам такива правила. Няма увод, няма изложение, няма и заключение. Аз така продължих да пиша до края на живота си, и до ден днешен. Една история, като искам да я разкажа, аз мога да я започна от където искам. И мога да я свърша, когато искам.“

През целия си творчески път Радичков до голяма степен запазва тази открита емоционалност, характерна за първите му публикувани импресии.

Основната движеща сила в писането му е темата  за съдбата на съвременния човек в разместващите се исторически и социални пластове. А искреността в редовете му често ни оставя да „висим като паяци в неловко мълчание“.

Йордан Радичков определено попада и в графа смели автори. Когато в периода преди 1989 в българската литература излиза трендът да се пише за първите неща като първия локомотив, първия трактор, първия човек, Йордан Радичков се вдъхновява от история за първия презерватив на село. Критиката не му отдава голямо внимание, но публиката издирва този разказ и днес.

Почти през целия си живот Радичков е активен журналист. Професия, която по думите му помага да види за първи път море, да влезе в мина, да сече дърва, да се хвърли в различни области, които само журналистическата професия може да поднесе в наситена хронология. В душата си той все пак остава първо писател, а после кореспондент на житейските случки.

Едни от най-любимите за читателите произведения на Радичков са онези, посветени на децата.  Сборниците като „Шарена черга“ и „Ние, врабчетата“ изобилстват от разкази, които се препрочитат и от по-пораснали деца. А фрази като „лебеди мои“ и „мамка му и прасе“ продължават да живеят собствен светски живот.

Въпреки че  произведенията му са издадени в 50 страни и са преведени на над 37 езика, двете му номинации за Нобелова награда не успяват. Критиката не го подминава. Мненията са разнопосочни. Сравняван е с различни автори като Кафка, Маркес и Светослав Минков. Опитите му да пресъздаде българската действителност през една плоскост, обвита в хумор, оставят след себе си такива редове:

„- Жената... като сапуна е тя.

- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.“ – Из "Свирепо настроение"

Успехът на книгата му „Неосветените дворове“  е толкова голям, че Радичков е забелязан от критиката в Швеция. Получава покана да попътува из Скандинавия и да напише пътепис и за техните земи. Резултатът от това пътуване носи името „Малка северна сага“. Радичков разказва увлекателно за престоя си в северната страна в различните сезони. Пише за най-дългия ден в Швеция и за участието си на кръгли маси с Кърт Вонегът и Хайнрих Бьол. Тези пътеписи са обитавани и от препратки към България, от спомените, от бомбардировките над София и от една литературна панихида в памет на Емилиян Станев и неговите кучета.

Пътеписите на Радичков нямат крайна точка и сега, през 2019, отново неговите пътувания ни канят да мечтаем и да поемем по нова пътека. Конкретен повод епроектът "Януари – месец на Радичков. 90 години от рождението на автора", който е част от официалната програма на Европейска столица на културата – Пловдив 2019. Събитията включват документален филм, изложба и премиера на специалното издание „Сибирски тетрадки“, което събира на едно място Радичковите преживявания по време на двумесечния му престой в Сибир.

А ако не успеем да посетим Пловдив този месец, можем да опитаме да съчетаем по Радичков делничното с фантастичното и да си организираме поне една специална януарска разходка като тази:

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста – мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш... Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно – мигар може нещо по-красиво от това да се измисли!– „Пешеходецът, който си подсвирква с уста“  – „Ние, врабчетата"

Кой заслужава да носи титлата Най-добър бар и ресторант за 2018, решаваш ти. Гласувай и спечели Samsung Galaxy Note 9

Виж кои са 8те любими неща от 2018 на Нуша Огнянова.

Последвай ни в инстаграм.