Дълги размисли за кратките моменти

Кога дойде зимата?

  • 11.12.2018
  • от Десислава Тимчева

Винаги има един момент от годината, в който разбираш, че зимата е дошла. Това не е денят на първия сняг, защото колкото и да навали, той ще се стопи, ако температурите не му позволят да изживее краткия си живот. Не е моментът на смяна на гардероба, защото това обикновено става постеменно. Един ден е хладно, друг слънцето пече толкова силно, че се чудиш защо го носиш това яке с подплата. За ранобудните зимата идва със сутрешния скреж, бузите, които порозовяват по пътя към офиса и с кроткото успокоение, че си стигнал там, където си тръгнал и можеш да се освободиш от клетката, в която те поставят дрехите ти. За тези, които пият кафето си след 9 часа сутринта, зимата идва с плавния ход на слънцето. Иска да покаже лицето си час по-скоро, за да знаем, че още го има, но до края на деня не бърза за никъде. Не го чакат плажуващите по родното черноморие,  лъчите му се прекалено слаби, за да сгрее премръзналия пътешестващ човек из градските улици... просто не бърза.

Да спреш и да погледнеш е една особена привилегия за модерния човек. В моментите между задачите или докато разглеждаш профила на някой приятел във фейсбук, малко преди да преминеш към тиндър завоеванията си, има едни такива секунди щастие, които рядко си ги позволяваме. Те са привилегия за съвременния човек, защото той си мисли, че няма време за тях. Те са за онези лентяите, на които не им се работи и само се взират в празното пространство, чакайки края на работния ден, на седмицата, на сезона.

Това са митологични секунди на просто съзерцание, които не се преживяват с изморените от взиране в компютъра очи, а с изтерзаното от разочарования сърце.

Кога дойде зимата? Още си мислим, че е есен, защото носим все същите якета като тези от ноември; не сме купили зимни ботуши, с които да газим в преспите, защото преспи няма; не сме сменили зимните гуми, защото чакаме да дойде първият сняг и да ни принуди.

Природата управлява живота ни в малките моменти, които не си подаряваме. Ако спирахме по-често, за да я погледаме щяхме да знаем, че листата отдавна са напуснали стратегическите си позициите по клоните на дърветата. Никой не оплаква загубите, които природата търпи с всеки сменящ се сезон. Газим листата безжалостно по мократа земя. Ако спирахме често щяхме да забележим как сутрешните снежинки омекват още повече, стопяват се преди да докоснат земята и в миг се превръщат в дъжд, подгонени от положителните температури.

Обърнеш се и вече е дошла зимата. Чудиш се къде е отишла годината, защото си пропуснал да забележиш нейния ход, който не е задължително твърде бърз. Твоите обороти са прекалено високи. И, когато идва време за равносметка не можеш да преброиш залезите и изгревите, целувките и прегръдките, думите и делата и всички онези неща, които изпълват дните ти. Просто си ги пропуснал. Но няма страшно, те ще се повторят... а, ако не стане точно така?

А можеше да пътуваме повече с влакове, отколкото със самолети. Да гоним залезите със скоростта на родната железница. Да гледаме тъжните оголено дървета вместо пухкавите облаци и да не се стремяхме да пристигнем по-бързо.

Да следим през пукнатините във времето колко много се променя светът и кои са хората, които ни поглеждат с надежда да отнемем самотата им.

Да не преценявахме хората по правилните черти на лицата им, а по резките на сърцата им. Да можехме да видим как зимата е дошла, да хванем точно онзи момент, в който тя се е настанила в ежедневието ни и скоро ще направи дните ни по-бели и красиви, а вечерите ни опиянени и топли.

Да можехме да видим как времето минава...

Спри и почети едно прекрасно литературно бижу.

Или почети между греховете.

Последвай ни в инстаграм.