Има ли правилен начин да си тръгнеш

Недей си взима сбогом с мен, иди си, без да се сбогуваш

  • 02.12.2018
  • от Даниела Кръстанова

„Затуй когато някой ден си тръгнеш и не затъгуваш, недей си взима сбогом с мен, иди си, без да се сбогуваш”, пише Пеньо Пенев в едно от любимите ми стихотворения, което обичах да ти чета.

Днес се сбогуваме без думи. На теория сме почти като герои от поетично стихотворение. На практика е почти агония и думите не намират ред да излязат от устата ти. Когато мълчим, значи ли, че всичко важно вече е казано...

Има ли всъщност правилен начин да кажеш сбогом? Когато вече не се обичате достатъчно. Когато виждаш, че човекът срещу теб те гледа със същата нежност, но у теб вече не е останало нищо, което да му дадеш.

Най-трудно е да си тръгнеш, защото така трябва.

Лесна раздяла няма, но когато решението е твое, просто не си намираш място. Ако е обратното, боли повече, но нямаш избор. Знаеш, че ще ти се наложи да се примириш и все някога да свикнеш. Когато решиш да си тръгнеш, винаги има съмнение дали постъпваш правилно, колко точно си убеден, че го искаш, и наистина ли ще бъдеш по-добре така.

Понякога пускаш другия, защото така ще сте по-щастливи. Не сега, след време. Защото те е страх от края, който така или иначе ще настъпи и е по-лесно сега, когато е по-малко кофти. За да тръгне всеки по пътя си и да намери онова, което търси.

Животът е срещи и раздели и всеки, когото срещаш по пътя си, ти оставя нещо, което никога не си взема. Спомени, усмивки и уроци.

Един те учи на търпение, друг да караш ски, да ходиш на театър, да не очакваш, че някой ще ти чете мислите или че мъжете не обичат драмите, колкото и да обичат теб. Накрая си благодарен за всичко хубаво и съжаляваш за онова, за което така и не ви стигна времето. Както казва Буковски - отидохме толкова далеч, а не стигнахме никъде.

А спомените са навсякъде. В още неизмитите чаши вино, с които вече няма да вдигате наздравици за твоите щастливи поводи. В подарените книги, които така и не прочете. На дивана, където вечер е изненадващо широко.

Дали някой друг ще обича толкова малките ти недостатъци, дали ще избираш подарък за друг с такова вълнение, дали ще ти е така интересно да разучаваш с обич нечий чужд свят и дали така бързо ще пуснеш друг в своя.

Не знаеш, но не спираш да се надяваш. Ако се откажеш, значи, че вече си се провалил.

От 16-годишни сме или във връзка, или приключваме връзка, или търсим тази, която ще ни направи по-завършени. Има моменти, през които трябва да минеш сам. И да разбереш колко струваш, без да има някой до теб. Докъде ти стигат акълът, смелостта и щастието, които носиш вътре в себе си, без да са умножени по две от човека до теб.

Дори за кратко, след всеки край ти се струва, че ново начало няма да има. Че всеки следващ път ще е по-трудно. Но не е, защото при всяка нова любов пък се чувстваме така окрилени, сякаш друг не е имало и може би няма да има.  Животът е срещи и раздели, които ни правят по-големи от просто една година в календара. 

Прочети една история за спасението.

Виж защо обичаме работата в офис.

Последвай ни и в инстаграм.