Тишината в днешно време е лукс с изчерпана наличност

Понякога всичко, от което имаш нужда, е да останеш насаме със себе си

  • 13.11.2018
  • от Даниела Кръстанова

Тишина, тишина, само тя ми остана след теб, се пее в една песен. Замислял ли си се обаче кога за последно чу тишината? Без песни, без гласове, без шум и без дори нечие дишане. Сигурно е било отдавна. Тишината се превърна в лукс, за чиято липса не се замисляме често, защото вече сме свикнали да живеем без нея.

Сега е времето на слушалките, които не сваляме, задръстванията и нервните натискания на клаксони, от които главата може да те заболи още преди да си стигнал на работа, офисите с 20, 50 или не дай боже повече хора накуп, където винаги някой говори по телефона, кашля, подсмърча, блъска по копчетата на клавиатурата, смее се или диша, а това супер много те дразни. Музика и реклами звучат в мола, преди филма в киното, където някой мляска с пуканки, във фитнеса, където уж отиваш да се разтовариш. Винаги има някой съсед, който пробива с бормашина точно когато решиш, че вкъщи ще намериш спокойствие. Лягаш си и тишината изглежда близо, но няма дограма на света, която може напълно да заглуши минаващите коли, лаещите кучета, разгонени котки, мотористите, които обичат да будят целия квартал или онзи от горния етаж, на когото му се слуша Преслава, докато на теб ти се спи.

Навсякъде хора, тълпи и блъсканица.

В метрото, о, да, най-вече в метрото сутрин или след 5 и половина! На светофара, на опашката в супермаркета, в препълнените заведения, където звучат десетки гласове едновременно. Никак не съм асоциална, но човек все пак има жизненоважна нужда да остава сам със себе си поне за пет минути на ден, без някой да крещи, пее или да се смее, без да реват деца, да звънят телефони.

Ще ме разбереш особено добре, ако си попадал в една от онези тоалетни, в които кабинките са частично преградени и парадоксално, но дори и там не можеш да останеш сам. На това му се казва инвазия в личното пространство!

Тишината наистина си стана скъпо удоволствие и именно затова сме готови да даваме луди пари за безшумни коли, климатици, перални, прахосмукачки и каквото още се сетите. Резултатът е просто един дразнител по-малко.

Тишината е станала едно от онези хубави неща, които знаеш, че са такива на теория, но не си ги виждал отдавна. Вече ти е толкова чужда, че когато се срещнете, не знаеш какво да я правиш. В днешно време ни е странно, като мълчим. И казваме, че сме намерили точния човек, когато тишината помежду ни не ни смущава.

Често шумът заглушава онова, което не искаш да чуеш, видиш или почувстваш. Или е пълнеж, който помага да се разсееш, да преминеш по-бързо през нещо или да дочакаш това, на което още не му е дошло времето. Къде отиват хората, ако искат да забравят, да не мислят за онова, което е било днес или ще бъде утре – на бар. Музиката дъни, чашите са пълни, не можеш да чуеш какво ти крещи сервитьорката, камо ли собствените си мисли.

А къде отива човек, когато иска да помисли и да си почине – някъде на тихо, в гората, в планината, на село, далеч от хората, градския шум и навалицата.

Защото често тишината ражда отговорите. Кара те да се успокоиш, да се сетиш как да направиш онзи важен проект в работата, къде остави пуловера, който търсиш от миналия месец, на кого обеща да се обадиш, а така и не го направи и какъв мечтаеше да бъдеш, преди да те завърти цялата тази лудница. Преди гласовете на някой друг за това, какво искаш и кой можеш да бъдеш, да заглушат твоя собствен, който най-добре знае кое те прави щастлив.

Съществуват няколко форми на страх