Да живееш в страх

Клетката, наречена домашно насилие

  • 02.11.2018
  • от Антония Руменова

Няма нищо по-страшно от това да живееш с човек, който е ядосан през цялото време. Който ти крещи, обижда и бие. Хората, незасегнати от домашно насилие, не разбират защо жертвите остават в тази ситуация. Сега ще ви обясня защо.

Въпреки че трудно ще го приемете, тази връзка е любовна. Изразява се в манипулация, власт, емоционален и физически тормоз между един неуверен, маниак на тема контрол мъж и една жена с объркани възприятия за романтика. Двамата създават ненормална любов, психологически капан както за тиранина, така и за малтретирания.

Основният проблем на потърпевшите е, че те не знаят много за домашното насилие.

Не разпознават признаците и остават слепи за червените флагчета около мъжа, който би ги обезобразил от бой. Жертвите не си тръгват, защото не знаят, че са тормозени.

Мислят, че са обичани и имат най-обикновени проблеми във взаимоотношенията. Любимият може да блъска главата им в стената, да ги бута по стълбите, да ги полива с горещо кафе и те пак да не се възприемат като хора, изтезавани до бруталност. Вместо това гледат на себе си като на жени, влюбени в повреден мъж, и вярват, че са единственият пристан, който може да го спаси.

Сигурно сте чували от жени, претърпели домашно насилие, че мъжът им невинаги е бил такъв. То е, защото началото на всяка варварска връзка винаги е приказка, твърде хубава, за да е истина.

Според статистиките жертвите на домашно насилие най-често са между 16- и 24-годишни – най-наивните години от живота на един човек.

Тогава най-лесно пропускаш явните знаци и не проумяваш, че първата стъпка на насилието е да съблазниш и да очароваш жертвата си.

Мъжът се появява като принца на бял кон. Открито демонстрира чувствата си, дава да се разбере, че е влюбен до уши, държи се като омагьосан, подарява цялото си време и внимание, идеализира жената до себе си все едно е богиня. До момента, в който не започне с ограниченията.

Изведнъж мъжът, който би се хвърлил в огъня заради теб, се превръща в човек, който ти казва какво да обличаш, дали да се гримираш, с кого да излизаш, с кого да общуваш. Поставя рамки на времето ти с приятели, на хобитата, забавленията и темите, от които се интересуваш. Опитва се да те изолира и да те обсеби. Успее ли, стига до втората стъпка на домашното насилие – физическия тормоз.

Много жени се срамуват да говорят открито за боя, защото това се е случило в дома им, в семейството им – последното място, което би трябвало да те наранява, а виновникът е човекът, когото обичат най-силно.

Мълчат за синините и позволяват на страха да израсте до степен, в която се страхуват за живота си, защото последната стъпка на домашното насилие е да убиеш жертвата си.

На този етап изтерзаните жени дори и не помислят да си тръгнат, защото се ужасяват от евентуалните последствия, а насилникът е уверен, че няма какво да губи, и вече не се старае да прикрива свирепостта си. Това са битовите инциденти, които гледаме по новините, за които четем в интернет и които познаваме лично, но пазим в тайна, докато не стане най-лошото. А след като колата се обърне, разбираме, че е можело да се предотврати.

Никой не е застрахован, че няма да бъде привлечен от човек, който впоследствие ще го бие. Затова не бива да стоим безмълвни и безразлични пред физическия терор, карайки пострадалите да вярват, че са сами и това се случва само с тях. Рядко говорим по тази тема, а насилието обича тишината. То расте и се ожесточава с най-голяма сила, когато никой не реагира и заедно се преструваме, че не виждаме какво се случва.

Естествено, на засегнатите е нужно време, за да осъзнаят, че са били измъчвани, и да преминат през фазите на възстановяване, но наш дълг е да не поглеждаме встрани, когато тормозят някого, с очакването, че той ще се досети сам или че това не ни влиза в работата.

Би трябвало да се защитаваме, да обсъждаме видяното, да се интересуваме къде да се обадим и пред кого да сигнализираме. Би трябвало с действия да покажем, че смятаме насилието за нередно. Би трябвало да подадем ръка и да отворим очите на тези, живеещи в кошмар, като приятели, като съседи, като представители на институции, като напълно непознати, но преди всичко като хора.

Прочетете тази интересна и поучителна история.