Какви уроци предадох на любовите си

От ранна детска възраст, чак до ден днешен

  • 01.11.2018
  • от Димана Йорданова

Тъкмо бях чукнала 6-ата си година, когато в територията на дните ми се появи Гошко. Гошко беше русо, хилаво келеме с лунички и излъчваше най-мощната притегателна сила на планетата - не ми обръщаше внимание. Един ден, докато си играехме пред къщата на баба, реших, че трябва да обсъдим моя план - на кое дърво ще се катерим, през коя ограда ще прескочим, на колко майски бръмбара ще разрушим следобеда... Гошко обаче не слушаше. Ровеше в земята, вадеше червеи, разтягаше ги като локуми, сушеше ги на слънце и ме караше да се съмнявам, че съществувам.

Ах, суета! Полудях.

Наведох се бавно и взех един камък. Гошко, ти защо не ме слушаш, изръмжах, а в очите ми пробляснаха първите искри на порив за регистрация в BG Mamma. Гошко продължи да гледа навсякъде другаде, но не и към мен. Тогава метнах камъка към главата му, Гошко залитна встрани, олюля се и вирна крака в калта.

В този миг, някъде там зад гърба му, зазвуча бъдещият хит на Белослава '"Слушай ме, слушай ме...".

В крайна сметка Гошко се отбеляза като спасен от атентата, който организирах преди 26 години. Той сега е женен, има две деца и съм убедена, че е станал много добър слушател. До такава степен, че когато по радиото кажат "Здравейте, драги слушатели", имат предвид Гошко.

Малко по-късно, когато чукнах 10-ата си година, набелязаната жертва се наричаше Младен. Стоеше на чина зад мен, в муцуната приличаше на гумена играчка и никога, ама никога не се смееше. Аз бях не особено обещаваща, с минимални шансове за малолетно манекенство, груба и рязка и в същото време - безкрайно задръстена.

И Младен, този нестиснат гумен копнеж, разбира се, не ми обръщаше внимание.

Една сутрин, преди да отида на училище, майка ми ме заклещи на вратата, каза веднага да се върна и да си изгладя блузата. Аз се заинатих, гордо изпаднах в първия си пристъп на свобода, отказах и излязох навън като извадена от нещо много, много тясно... Започна часът по литература. Вдигнаха ме да кажа наизуст "Опълченците на Шипка". Станах и в момента, в който си отворих устата, чух: "Седни си. Двойка". Госпожа Петрова ми писа двойка, защото блузата ми била измачкана.

Моят първи пристъп на свобода бе развенчан, стъпкан и огаврен от зверилника на рамката, наречен норма,

от този скучен етикет с изгладена риза, пред който дори опълченците на Шипка замълчаха.

Но не и Младен. Той не спря да се смее до края на часа, по време на междучасието, а може би и до ден-днешен.

Сега, повече от 20 години по-късно, засякох на улицата и Гошко, и Младен. Единият - научен да слуша, другият да се смее, въртяха волани в колите си, така че да успеят да ме блъснат.

Ето на какво не се научиха.

Прочети и този интересен разказ отнасящ се... за любов, разбира се.