Времето на големия избор

Хората се променят и често стават точно такива, каквито казваха, че никога няма да бъдат

  • 31.10.2018
  • от Даниела Кръстанова

Баба ми обичаше да казва, че вълкът козината си мени, но нрава - не. Израснах с идеята, че хората не се променят кой знае колко. Трябваше да порасна достатъчно, за да разбера, че греша.

Сигурно ще си кажете, че не съм права. Но пробвайте да убедите в първото изречение някога най-добрите приятели, които днес, ако се срещнат случайно, просто кимат с глава от любезност, на бившите гаджета, които се кълняха, че са родени един за друг, а днес преминават на другия тротоар, като се засекат. На майките, бащите и децата, които вече на Коледа се чуват само по телефона, а живеят в една държава.

Истината е, че хората не просто се променят, а често стават точно такива, каквито винаги са казвали, че никога няма да бъдат.

В един момент дори не го намираш за странно, а свикваш, че просто така се случва.  Може би по времето на баба ми думата „завинаги” е влизала по-често в употреба. Хората са живеели заедно и когато се обичат, и когато вече не чак толкова или когато вече съвсем не. Заради децата, заради това, какво ще кажат съседите, за да не останат сами или просто защото тогава така са правили всички.

Обаче ние живеем във времето на големия избор. На стотиците покани за нови „приятелства”, на щастливите втори бракове, на третите деца след 40, а понякога и първите, жените на 50, които изглеждат 20 години по-млади, на двойките с голяма разлика в годините, след които вече никой не цъка с език на улицата. На социалните мрежи, в които чуждият живот винаги изглежда по-лъскав от твоя и те кара да искаш още.

Хората се променят, защото се е променило и времето, в което живеем.

Срещаш се с някого, било то колега, приятел или гадже, давате си всичко онова, което поискате да си размените, а после понякога просто си стискате ръцете и продължавате напред. Отделно. Променя ни времето, случките в живота ни, обстоятелствата, хората, които срещаме, грешките и опитът.

Разбира се, че всеки иска „завинаги” или поне така си мисли. Но вече не се плаши толкова, когато не го получи. По-лесно е да пробваш пак с надеждата, че този път ще стане. Не знам дали хората станаха по-взаимозаменяеми, изборът ли стана по-голям, или просто започнахме да искаме винаги още.

Намирайки се в средата между 20 и 30, сега поне ми се струва, че именно това е времето на най-големите промени. Заклетите ергени дундуркат бебета, любителките на партитата правят мусака в събота вечер, вечно пътуващите по света мечтаят за истински дом.

Всеки има в  своето „сега” нещо, което никога, ама никога нямаше шанс да направи. И е разочарован или приятно очарован от хора, от които просто нямаше шанс това да стане. Затова внимавам с думата „никога”.

Днес ти се струва, че бракът не е за теб, че никога няма да заживееш в чужбина или пък да се върнеш обратно в България. Че никога няма да се разделиш с човека до теб или че вече си приключил с големите любови. Че не искаш повече деца или не си представяш живота без поне две, някога. Че никога няма да разбиеш нечие семейство или да позволиш на някого да направи това с твоето. Че от теб шофьор няма да стане, не обичаш кучетата, планините са за атлетите, фитнесът за безделниците, бавачките за богатите, операта за снобарите и каквото още се сетиш. Не се знае. Хората се променят. И често ставаме точно такива, каквито винаги вярвахме, че никога няма да бъдем.

Виж защо българското БДЖ  е най-добрата психотерапия.