Да се приближа ли още малко?

Едно, две, три. Стоп. Чувате ли ме добре?

  • 17.10.2018
  • от Димана Йорданова

Казвам се, както се казвам, и отдавна вече не съм на 9. Точно на толкова бях, когато за пръв път ми се прииска да пропуша. Точно на толкова бях и когато за пръв път понечих да се хвърля от балкона. Казвам се, както там ми викат, а денят, в който полудях, бе светъл. Толкова светъл, че всичко се виждаше. Родителите ми, разбира се, никога не узнаха за това, защото е трудно с очите си да видиш. Ако бях пропушила, със сигурност щяха да забележат. Но хлябът зрелище не е. Празнотата е порок, за разлика от простотията, която очевидно е елитен механизъм за оцеляване. Нещастието излиза от хартата за правата на човека. Хората са идиоти, казах си аз и запалих първата цигара пред входната врата на блока.

А онзи ден беше през март. Седмият етаж на апартамента е нещо много по-различно от седмо небе. И реших, че искам да скоча, и тихо да се размажа о паважа, на метри от двора на училището. Повдигнах десния си крак и опрях коляно в студеното каменно тяло на парапета. Ха-ха. Затворих очи, преглътнах юмрука, заклещил се в гърлото ми, и... в този миг усетих как някой ме сграбчи и ме дръпна мощно назад.

Майка ми.

Избута ме с все сила обратно в стаята, заключи вратата на балкона. А после ме наби. Разбираемо. Никога не попита защо съм искала да умра. Дете не се пита за такива работи.

Станах и бавно затътрих крака към бъдещето. Дори със завързани очи можех да стигна до него - достатъчно бе само да следвам познатата миризма на леща и алпака. Миризмата на детска градина, в която сутринта са те довели мама и татко, а после са забравили, че въобще си се раждал.

Животът продължи както живота на всички останали - сдобих се с акне, завърших училище, станах студентка, напих се с мастика и си епилирах ръцете.

Нямах и цици. Ако не сте виждали съвършената плоскост – това бях аз. Иронийо, всички имаха цици, само аз бях с мозък. А депресията бе моето естествено агрегатно състояние - течна, твърда, газообразна и винаги с мен. Не познавах друго чувство. Другите чувства бяха глупави - без клавиши, които да свирят свирепо Рахманинов.

Пауза.

Аз съм Доли. Наричам се така само когато съм красива. И никога не съм. Не понасям лица, в които няма нищо сбъркано. Харесвам дефектните хора, защото смятам и себе си за дефектен човек, в главата предимно. И мисля, че душата ми е именно там - в главата, като швейцарско сирене - дупка до дупка, та да има през какво да влиза слънцето. Така с красивите лица - те бяха просто математика - симетрично разположени очи, нос, уста - никакво въображение. Виждаш и забравяш.

Търсех другите лица, които не харесвам. Лицата, които бе възможно да обикна. Очите, изтървани върху тези лица, променяха цвета си според светлината и историята, която разказваха, понякога ставаха черни, после се изчерпваха отново до кестен, но никога не се стопляха и сякаш постоянно изправяха гръбнаци, готови за борба. А там, в ъгъла на устните, дебнеше закана - ще се разпилея, ще се обгоря, ще се изяждам като старогръцки мит и пак ще се възстановявам, за да се изяждам пак - отново и отново...

Аз съм Доли.

Наблюдавам света през плътното и честно око на тъгата и зная истинското име на всеки.

Нищо не питам. Продължавам да ровя с лъжица в купичката леща, да подрънквам по стените и ръбовете ѝ, да се съмнявам, че вината има смисъл.

Аз съм Доли.

Помня точната дата на една коварна любов. Помня толкова много неща, които наистина нямат значение. Две тъмни петна в стаята сме, аз и той, отворена бутилка вино, прясно отворена, червена като рана, любовта е някаква кастрация, реално нищо няма да родим от нея освен внезапен колапс, може би, му казвам с вдигнати крака, опрени на стената.

И отхапвам първата си ягода за лятото.

Да колабираш от любов, възможно ли е? Да, възможно е. Но колабирането вече не ме притеснява повече от тишината. Случи ми се късно вечерта. Когато бях опитала да ми се случи всичко друго. Sapiens о sapiens! Запомних тъжната история на толкова отречени любови, осакатени страсти, ледени тела, а ние всъщност сме глупаци, казвам му, повдигнала краката на стената.

Гледах го и го попитах може ли да не умирам.

Пауза.

Аз съм Доли.

Вече не ме слушате. Цялата тази атака от думи ви запраща обратно в реалността, в менгемето, в което сте затворени и което има за цел да ви оформи гръбнака. Всяка сутрин трябва да решавате кои сте и кои не сте. Успяхте ли?

Едно, две, три. Стоп. Чувате ли ме добре? Да се приближа ли още малко?

Аз съм Доли.

Зная истинското име на всеки.

Едно, две, три.

Никаква Доли не съм аз.

Никаква.

За пътят и нон стоп разделите