Ирена Иванова между три различни образа

За работата върху личното творчество и с младите таланти в Творческа Академия ''Заешка дупка''

  • 02.09.2018
  • от редакторите

Творческа Академия Заешката дупка е място, което сбъдва мечти. Място, на което популярни български автори помагат на млади литературни надежди да покорят върховете, които сами са си поставили с химикал в ръка. А пътят нагоре винаги е труден. Това може да потвърди Ирена Иванова, основател на Академията, любим писател, режисьор на театрални постановки и от скоро – актриса. Ето какво сподели тя пред Go Guide за работата върху личното си творчество, както и с млади литературни дарования.

1. Ирена Иванова, Рене Карабаш, Заека от „Заешка дупка“... в кой от образите ти те намираме в момента и имаш ли си любим такъв*?

Ирена, приятно ми е. Всички образи си ги обичам. Разбира се, Ирена е единствена, всичко останало са производни, които се проявяват според метеорологичните условия и нуждата от тях. Рене съм в къщата на литературата, Заек съм в „Заешката дупка“. Вкъщи за мама съм Иренче. Всъщност имената нямат голямо значение, когато правиш нещо за някого. Тогава имената и думите стават излишни опаковки.

2. Ти си писател и режисьор, а за трета година - основател на Творческа академия „Заешка дупка“. В кое от тези неща откриваш най-много части от себе си?

Писането и театърът са нещата, без които трудно бих открила смисъл в съществуването си. Академията също е важна за мен, тъй като това не е просто училище за писатели.

 Лично за мен тя е мисия да „доставя“ на пишещите хора нещо, което силно липсва в България, а то е практика с най-добрите в сферата на литературата, театъра и киното. Последната задача след приключването се явява най-важна и отговорна за мен, а тя е да помогна за реализирането на техния труд. Да направя така, че талантът им да достигне до хората, което всъщност е целта на всяко изкуство – да стига до хората и да преобразява. Нали така?

 
 
3. Съвсем скоро излезе втори тираж на романа ти „Остайница“. Остана ли нещо от нея в теб или успя изцяло да я изкараш от себе си? 

Няма как да изкарам себе си от себе си. Мога само да се опитомявам за известно време.

Романът ми „Остайница“ е голяма и неизменна част от мен, но той е дом и на колективните плевели на цели поколения. Именно заради неговата преживяна истинност и радикалност той успява да отвори вратата на всеки читател, без да пита дали може да влезе. Ние всички сме Остайница.

 
снимка: Силви Стам
 

4. Можеш ли да разкажеш малко повече за формата, която си използвала за написване на книгата. Какво целиш да създадеш като усещане с липсата на точки и запетаи?

Да, стилът ми на писане може да се нарече „поток на съзнанието“. Това е текст, който тече асоциативно като мисълта, която е един водопад, който не спира да се излива. Именно поради това краища и начала като главни букви и точки са неуместни в него, защото биха били бентове, които ще нарушат енергията му и ще го обезобразят. Но точно този „поток на съзнанието“ успява да въвлече читателя малко по малко и да го накара да възприеме разказа като своя собствена мисъл или да му придаде усещането, че се намира съвсем в главата на персонажите в книгата.

5. Кои герои от чужди творби са сродните души на твоята „Остайница“ според теб?

Интересен въпрос, благодаря. Може би всички женски персонажи от книги, които носят упоритостта в себе си, и мъжът като втора природа, която им помага да оцеляват в суровите житейски условия, в които се намират. И, разбира се, всички жени, които вярват в голямата единствена любов и имат силите да я търсят и да я пазят до края.

6. Колко време ти отне, за да започнеш да „работиш“ като писател и с какво се раздели, за да се събереш с тази професия?

Не знам какво значи да „работя“ като писател и кога един писател става „писател“. Аз знам откога пиша и то е от много ранна детска възраст, може би от трети клас. А за да се отдам изцяло на писането и театъра, се наложи да мина през един период на много лишения с цената днес да правя това, което искам, и да разполагам с времето си както аз намеря за добре. Това е дълъг и труден път, но свободата си заслужава.

 
снимка: Владо Василев
 
7. Приемът за второто издание на Творческа академия „Заешка дупка“ тече с пълна сила, за първи път има възможност да се спечели стипендия. На кой от образите ти му хрумна да се впуснеш в това приключение или всички заедно взехте решението?

На Ирена, която, преди да дойде в София, нямаше възможност да се запише на подобни писателски курсове, а много искаше.

Затова си обеща един ден да си направи цяла Академия и да си я посещава, ха-ха. А тази стипендия е подарък - жест към някого, който също като мен преди няма възможност да посети писателски курс, а много иска. Вярвам, че ще отиде при правилния човек, който вече е посял семето на литературата в себе си. От мен остава да проверя дали има изглед, че ще се бъде отговорен към него.

8. Доколко творчеството е въпрос на обучение, занаят и научени умения и каква философия би искала да споделиш на курсистите?

Творчеството е занаят, в който надарените с талант могат да изпитат щастието ръката им да бъде държана от Бог, докато пишат. Но освен този талант огромна част от творчеството е трудът. Работа, работа, работа. В Академията не казваме „ето така ще пишете“ или „така се пише“, в нея лекторите казват „това се прави така, дали ще го направи, решаваш ти“ и точно там се ражда себеизявата. Целим да скъсим пътя, по който минава всеки начинаещ писател, да спестим време за истините, до които той сам стига, и да вдъхнем увереност в него. Най-малко общата култура глобално бива обогатена и всеки е стимулиран да твори в една страхотна креативна среда, в която се раждат трайни приятелства и дори любови…

9. Сега да те питаме нещо честно - търсиш ли името си в Google:D

Ха-ха-ха-ха! Случва се да напиша Рене Карабаш в Гугъл, но то е, ако търся някое конкретно интервю с мен или нещо друго, което ми трябва. Много по-приятно ми става, когато в търсачката на някой приятел случайно видя „Рене Карабаш“. Толкова е мило… и хубаво.

Виж и интервюто ни с една от най-обичаните съвременни писателки.