Спомняш ли си детството? Спомняш си.

Спомените са онова място, където детето в теб може никога да не пораства.

  • 21.08.2018
  • от Александра А.

Кога стана така, че лятото престана да бъде три месеца, а само десетина дни, в които се опитваш да пътуваш, да си починеш, да се наспиш, да забравиш, да срещнеш приятели? Някога не беше така. От май до септември беше лято. И нямаше край. Споменът за детството лежи в кутията с писмата, пожълтява и бавно се отдалечава. Сякаш детето, което някога си бил, стои много далеч от теб. Ако свиеш очи, можеш да го видиш и да му се усмихнеш. Ето го. Смее се и ти маха. То още си пази мечтите и умее да се радва. Не се тревожи и се радва на живота. Не се подиграва на никого и не познава цинизма. Тръгни към него и се опитвай да го прегърнеш. Не позволявай детето в теб да е по-добрата ти версия. Върни се в детството. Избягай на село. Спомняш ли си? Спомняш си.

 

Детството на село е с вкус на сочна череша, която изпълва устата ти със сок.

По блузата ти потича червено и баба ти се кара. Подава ти бяло грозде, защото то не оставя такива следи. За теб е все едно. И двете са еднаква любов. Детето, което е заклещено вътре в душата ти, още помни безкрайните лета на село. Тогава, когато нощем гониш светулки и чуваш щурците. С децата от улицата гледаш звездите вечер и си задаваш въпроси, на които никой не може да отговори. Обещания за вечно приятелство и безкрайна дружба. От май до септември тичаш по жаркото слънце и се надбягваш с мечтите си. Караш колело и пукаш гумите му. Вмъкваш се в чужди дворове и крадеш черници. Баба ти също има черница в двора, но чуждата е по-сладка. Береш листа от ореха на съседката и се преструваш, че това са парите ти. Слагаш ги в джобовете и с тях си „купуваш“ джанки от най-добрия ти приятел. Надбягваш се с вятъра и се надпреварваш с безвремието.

Детството е вкусен обяд с баба и дядо под лозницата. Вестници и кръстословици в единия ъгъл на масата. Магданоз от градината и грозде в другия. Теленовела на обяд, пикник с колела и домашно сладко следобед, вечер жмичка и безкрайни обещания за времето, в което ще бъдем големи. Връзваш си шал за косата и показваш как един ден ще бъдеш „какичка“ и ще си правиш прически с дълга коса.

Не знаеш нищо за любовта и по детски мъдро не се тревожиш. Просто знаеш, че един ден ще срещнеш някого, който ще те обичате много и ще е вечно.

Или поне така си го представяш от теленовелата. Не те е страх, защото просто знаеш, че ще се случи. Затова си позволяваш да падаш и да жулиш коленете си безразсъдно. Ядеш домашни сладки и събираш миришещи листчета. Ако имаш повтарящи се, грижливо ги залепяш в лексикона на най-добрата ти приятелка. С блестяща химикалка изписваш старателно „Отговор номер 8“ и искаш твоята страница да е най-цветна. На любима напитка пишеш вода, а на „Имаш ли си гадже?“ пишеш „тайна“, макар и да не знаеш какво точно е гадже.

Спомняш ли си? Да, спомняш си. Детството на село е тогава, когато имаш цялото време на света да се смееш безгрижно, да скачаш на ластик, да играеш на „Картоф“ и да подскачаш до припадък на „Дама“. Тогава, когато в горещините дядо ти те пръска с маркуча, докато полива градината, а ти бягаш наоколо и без да искаш, нагазваш в ягодите. Измиваш краката си и лягаш сред плодовете. Ухае на окосена трева и сте само ти и небето, небето и ти.

Детството на село е твоят личен храм, в който трябва да се връщаш понякога. Твоето лично „Вино от глухарчета“. Спри и погледни надалеч. Виждаш ли го? Малкото дете още е там. И още ти маха. Обича те. Обичай го и ти. По-мъдро е от теб на 20. По-мъдро е и от теб на 30. Слушай го. То знае.

И, докато сме на детската тематика, припомни си Хари Потър и на какво ни научи той.