За пътя и нонстоп разделите

Когато лятото се състои в постоянното поемане на различни посоки

  • 14.08.2018
  • от Лиляна Георгиева

Автогара Юг Бургас. Сама съм. На морето е винаги хубаво. Следваща спирка – София.

Апатично ми е. Винаги ми е такова, когато пътувам сама. Навик, създаден през годините, а може би защитна реакция. Имам схема – вода, нещо за гризкане, четиво, музика в ушите. Не мисля за друго. Автоматизиран процес. Понякога се чудя дали моето е прагматична апатия или травма.

От десет месеца акостирам само в София. Вече не е междинна спирка между Силистра и Берлин. Избрах да се върна.

Около мен в автобуса има две семейства с малки деца. Едното момченце говори ту на български с майка си, ту на френски с баща си. Потегляме – бабите и лелите им махат и пращат въздушни целувки. Другото семейство от „смесен тип“ е българо-немско. Става ми забавно, като ги слушам. Майката българка е избрала да говори с дъщеря си само на немски. Винаги ми е било чудно и леко обидно, когато чуя българка да не говори майчиния език с детето си. Хора различни.

Играта със смесените връзки съм я играла. След осем години живот в чужбина така и не свикнах да се разделям с близките хора в България. Пътят би трябвало да носи радост. На мен ми се превърна в тежест. По много пъти в годината.

Полет в 6 и половина сутринта. Купон в София при приятели. Хората се забавляват, а аз в 4 и половина сутринта хващам куфарчето, викам таксито и към летището. Апатия и автопилот. Вода, нещо за гризкане, четиво и тъжна музика. Нонстоп раздели.

Преди десет месеца кацнах в София. Оттогава съм пътувала само заради екскурзии. Някой ден и автоматичната апатия може би ще изчезне. Защото пътят би трябвало да носи радост. 

А ние ти предлагаме едно радостно пътуваме към Пловдив, защо, ще разбереш тук.