Слънчогледите гледат надолу

Това лято не е никак за обичане

  • 05.08.2018
  • от Б.Л.

Някой ден ще ходя по лисабонски улици, пушейки кубински пури с италианска рокля. Онази, Която никога не видя.

Ще обикалям шумни площади, ще флиртувам с келнери, ще пазя истории, ще разлиствам погледи, ще залагам на зарове, ще чувам нови двигатели на мотори.

Но днес слънчогледите гледат надолу, а никой не знае колко на брой вдишвания има от миналото лято до сегашното.

Плитките ти действия са проснати на широк простор с щипки -

маскирани спомени,

надвесени над бездните на очите ми.

Топлите.

Дълбоките.

Твоите плитчини така и не ме докоснаха... Беше минал хиляди часове по гмуркане, но така и не се научи да потъваш в тях.

Обещах ти лято. Ти обещаваше вечност. И двамата не сме добри в обещанията.

Правя крачка назад. Сменям рязко посоката. Подарявам ти дъжд. А с него калта. Единственото дълбоко, в което могат да газят нозете ти.

Ходиш бавно по старите пътища, калните. До след поредното евтино уиски, познатите,

но сигурни някак.

По тях няма как да завиеш.

Объркаш.

Паднеш.

Изгубиш се...

Изгуби ли се? Макар че вече изгубените няма накъде повече да се губят.

На дъжд лесно намираш старите си затвори. Плетеш като паяк, усукваш старите мрежи към бившите нови. Няма нищо по-сигурно от навика. Еднаквостта за теб е безопасно спасение. И ето ти пристани.

Мислено им пращам лалета, божури, избърсвам прахта им, поливам ги с блясък.

Да нямат от мен е уловката.

И моят подарък към теб.

Последният.

Защото аз съм рязък завой. Всеки ден нова непредвидимост, рушаща затвора ти. Далеч от празното синьо, гледащо те от дивана ти.

От калното, прашното, тихото.

От вечното бягство.

Защото ти си само мотор, който никога не изчисли спирачния си път правилно. Стоящ пред някакъв вечен ремонт на душата си. Все да имаш и все да нямаш пътища е малката чест на страхливеца.

Закъснял.

За обичане.

Желая ти магистрали,

прави,

без отсечки.

Без грешки.

Събраха ни моторите, спомняш си как мечтаехме за остров Ман, но Ман е само за големите.

Днес бавно се събличам от теб, обещавам размисли, викам бури в главата ти и те ми се подчиняват. Уча се на необичане. Ръката ми бавно надписва краища. А някога надписваше вечности.

Бъркам в главата ти. Вадя вините ти.

И как иначе. Това лято не е никак за обичане. Обещава много дъжд. В него Човек лесно се учи да скача в дълбокото.

Само Слънчогледите още гледат надолу. Чакат си лятото. Но онова, другото.

За любовните революции можеш да се осведомиш с помощта на Фандорин и Борис Акунин тук.