Къде отива любовта, след като си направи харакири?

„Това, което не можеш да получиш, винаги ти се струва по-хубаво от това, което имаш. В това се състоят романтиката и идиотизмът на човешкия живот.“ Ремарк

  • 23.07.2018
  • от Стефани Калчева

Много е странно как някой или нещо го е имало, а после в един миг го няма. И ако човек може да стане и просто да се премести на друго място, то какво се случва с чувствата? С всичко, което хората са изпитвали помежду си, онази поразяваща нежност, която се разстила между възглавниците, в споделеното пространство на ръцете, стискащи се на масата?

Представям си огромна кутия, в която се запечатва и най-малката подробност, но едва ли веднъж затворена, някой би искал да надникне в нея. Никой не иска да си спомня местата, които вече не може да посети, не и по същия начин, онова усещане за дългите неделни следобеди, което беше единствено ваше и на никого другиго. Ти едва ли ще можеш пак да правиш чай по същия начин за друг човек, няма да го наричаш по онзи начин, няма да дишаш толкова спокойно нощем, упоена от присъствието му.

А в тази кутия има толкова красиви неща, толкова мили думи, малки жестове.

Сега всичко е на майната си, толкова далеч, че се чудиш дали се е случвало наистина.

Безумно е след толкова години да не можеш да звъннеш по същия начин, да му кажеш „да, след пет минути ме вземи от нас“, да облечеш любимата му дълга рокля, да го целуваш настървено в таксито. Къде са тези двамата и какво се случи с тях, е въпрос, който никой век няма да разреши. На века дори не му пука особено, ако трябва да сме честни, понеже той е запечатал още милион такива истории и сигурно вечер, преди да си легне, си мисли колко глупави са хората, как имат съкровище, което ги озарява отвътре, но не знаят как да полагат нужните грижи. Не можем да не се съгласим, че е така. Не можем да не признаем, че всеки от нас е имал нещо красиво, което е стъпкал в калта.

Има имена, чието споменаване събужда пеперудите в стомаха. Понякога обаче пеперудите не са развълнувани и пърхащи, а изморени и изтормозени. Нямат сили да лудуват за онзи, с когото си правехте планове за общ апартамент, за годеж, дори бяхте решили къде да е меденият месец. Никога няма да отидеш в тази държава с друг човек, заклеваш се. Никога няма да искаш по точно този начин да носиш халка, да обсъждаш бъдещето, да го чертаеш с тънък молив в сърцето си, докато не започне да кърви. Сякаш има паралелен свят, в който вие сте главни действащи лица и осъществявате онова, което днес е немислимо. Сипваш му чай, децата тичат около вас, разменяте си нежни усмивки. Липсват страстни погледи, но чувството за пълнота е в съвсем друг мащаб, няма смисъл да ти се разяснява, защото няма да го изпиташ, а неизживяното боли ужасно.

Няма да пиеш кафе там, където ти хвана ръката за пръв път.

Ще избягваш ресторантите, където се смеехте и си правихте снимки, планирахте пътувания и се напасвахте един към друг.

Обаче какво да правиш със собствения си апартамент, жив свидетел на опожарената история? Леглото, което е събрало въздишките, смеха и удоволствието. Онова, което сега е хазяин на трагизма ти, на самотните нощи, в които плачеш, слушаш музика и чакаш раната да се затвори. Стискаш очи и си обещаваш – никога, никога повече!

Къде отива любовта, след като сте обявили нейния край? Може би малка част отказва да си тръгне и се намества удобно в теб, обещавайки ти, че красотата не е изчезнала, че скоро ще ти се наложи да се обърнеш пак към нея. Да, никога няма да използваш същите думи и да усещаш местата по точно този конкретен начин, но нежността на живота ти (правилно – не любовта, а нежността) идва към теб, просто в момента е в задръстване и има планини, реки и хора за изминаване. Но идва. И когато това се случи, ще имаш сили да отвориш кутията с натежало от меланхолия и странна увереност сърце. Никой не знае къде отива любовта, но знаем, че има живот преди и след нея, само му позволи да се случи, става ли?

Виж върху какво може би трябва да поработиш, ако искаш връзката ви да оцелее.