Багрите на Багряна

„Щом Багряна почна да пише [поезия], аз спрях.“ (реплика, приписвана на Йордан Йовков)

  • 23.03.2018
  • от Лили Йовнова

Елисавета Любомирова Белчева, както е истинското име на грандамата на българската поезия от двайсети век, изживява целия си живот на ръба на острието. На ръба на общоприетото поведение, на ръба на наложените норми, на ръба на литературните форми, на ръба на благоразумието. И съвсем естествено, неведнъж се порязва, неведнъж става жертва на собствения си характер, неведнъж оставя жертви и подир себе си. Наричана е всякак от неприятелите си – надменна, предателка, аморална, скандална, предвзета. Близките ѝ обаче се обръщали към нея само с Лиза.

Ако някой реши да се разрови из многобройните анализи, статии и хроники, чиято тематика е обвързана с творчеството и живота на Багряна, единственото, което ще открива неотменно, е, че в нейния случай поезия и житейски път не могат да бъдат разглеждани поотделно.



Изкушаващо е да четем поезията на Багряна, забравяйки за многобройните истории, съпътстващи написването на най-красивите ѝ редове. Още по-изкушаващо е да осъждаме Лиза заради решенията ѝ, като забравяме нежността и искреността на разказа ѝ за всички тях.

В този текст по случай 27-годишнината от последния полет на най-обичаната самодива, ще се вгледаме и разгледаме няколко от нейните многобройни лица. Не с цел да я защитим, не с цел да възвеличаваме, дори не с цел да разкажа някаква конкретна гледна точка.

Защото фигури като Багряна не са изключителни заради нещо конкретно, нещо, което можем да посочим с лекота и да опишем в детайл.

Естествено, в детайли винаги е изкушаващо да се впускаш. Да разкажеш за леката надменност в усмивката, да пресъздадеш походката на кошута, да се вглъбиш в някое определено двустишие, което душата ти вади с памук. Но колкото и да е трудно, по-важно е да успееш да погледнеш по-голямата картина. Защото именно грандиозният общ план превръща „вечната и свята“ Лиза в повод за разговор и размисъл не само в задължителните ти часове по литература 12-и клас.

В нито една от множеството си житейски роли Лиза не се е примирявала или ограничавала с това да бъде обикновена, да бъде като другите или да се съобразява с разбирания, наложени от нещо различно от сърцето ѝ. Изборите ѝ са предизвиквали множество разнопосочни и остри реакции и коментари. Виждана и разглеждана е всякак.

Като предимно отсъстващата майка, която въпреки това е боготворена от сина си Любомир през целия си живот. Опърничавата съпруга, която не успява да се примири с подрязването на крилете ѝ от собственото ѝ ново семейство. Или егоцентричката, която не поглежда назад, когато бяга от вечепоетите отговорности. Независимата модерна жена, изпреварила времето си, която избира себе си и собствения си порив към литературата, към новото, най-вече към неотъпканите пътеки. Или просто една погълната от себе си и неспособна на грижа интелектуалка. Уплашената млада жена, която става част от един от съдебните процеси на века съвсем неподготвена. Или предателката, която не прави всичко по силите си да спаси Вапцаров. Фаталната и безскрупулна Багряна, разбиваща бракове и оставяща белези по хората, които докосне. Или просто едно емоционално торнадо, което неумишлено допуска едни съвсем човешки грешки. Грешки от обич.

Всички тези роли са въпрос на интерпретация.

Интерпретация, която може да е различна в много отношения освен в едно: че тя е била една от най-значимите Жени в българската литература и светския живот. За да признаеш този факт, не е нужно нито да я идеализираш, нито да пренебрегваш мнението си относно личностните ѝ решения и вълнения. Просто да се обърнеш към истината, да прочетеш Багряна и да почетеш Лиза.

„Багряна за България е картина под стъкло – не бива над нея прашинка да пада“ – казва знаменитият ни литературен критик Йордан Василев, който обичливо говори за нея с мекото наименование „Кумата“. Все пак именно той, заедно със съпругата си Блага Димитрова, написва най-подробната двутомна биографична книга за Лиза.

Но много повече от прашинки са падали върху нейния образ. Много кал е хвърляна по името ѝ приживе, но оставайки вярна на себе си, Лиза стои над тези нападки и дава коментар под една-единствена форма: нейните стихове.

Волната, скитницата, непокорната. Амазонката, кукувицата. Ненаситената и ненаживяната.
Може би дори грешната и коварната.
А може би всъщност наистина вечната и свята.
Най-вероятно никое от тези определения.
Още по-вероятно – по малко от всяко едно.

За още един велик българин, прочети тук.