Мразя да си лягам гладна

Или последното ми пътуване

  • 14.03.2018
  • от Ману Бохосян

Според разни научни вероятности, ако не ядеш след шест следобед и си лягаш в десет, спиш осем супер полезни часа, станеш в четири и тичаш 30 км преди работа, си велик и в същото време нормален човек. Лично мен ме спират разни случки от този така желан социален статус, но поради вътрешните смущения на душата ми често се случва да си лягам гладна.

Снощи се прибрах в един без 15, хапнах малко маслини с мед и си легнах. В продължение на час не можех да заспя. Пусти му глад! Най-накрая успях. Гладът ми даде начална скорост и засънувах вкусни спомени от време оно.

Бях на 5, в Бургас. Въпреки лятото коридорът беше студен и тъмен. В пълен контраст с него миризмата на варени домати се усещаше още отвън, още пред входната врата мозъчето на всеки започваше да мечтае за домати. С влизането в кухнята всичките ми рецептори започваха да работят, а устата ми очакваше лъжиците с топъл, току-що сварен доматен сок. Тогава доматите бяха други на вкус. Тогава и баба ги правеше. Всеки път получавах по някой лош поглед заради количеството, което унищожавах, но и всеки път благата ѝ усмивка грееше в унисон със следобедното слънце в така малката кухня.

Щрак.
Бях на 10, обикаляхме Родопите. В продължение на 10 дни минавахме през най-най-ама-знай-най места в тази луда планина. На един от 14-часовите преходи мама не издържа на темпото на водача, много мрази някой да я води, дръпна ме и хлътнахме в едни храсти, за да ми покаже нещо. Така и не разбра как в този момент възпита в мен доживотно преклонение и любов, граничеща с инстинкт за убийство, към малките червени чудеса, наречени малини.

След като ми каза „Отвори си устата и просто ми повярвай!”, набута цяла шепа от тях в устата ми - първия ми ясен спомен за идилия.

Щрак.
Бях на 14, Триград, при една прекрасна жена на 86 години. Повечето хора биха я нарекли баба, тя си е такава по всеки един параграф. Даваше стаи под наем и закуска към тях. Стандартна процедура за този край. Само дето тя беше прекрасна жена на 86. Грижеше се за доброто начало на деня с мекици, домашен мед и още по-домашно сладко от боровинки. Боровинките танцуваха върху мекиците и после това се пренасяше върху езика ми. Все още не ми е известен друг начин, по който можеш да си започнеш по-благо деня.

Щрак.
Бях на 22, семейна обиколка на Северна Тоскана. След седмица в Италия със сигурност влизах в Рубенсовите форми, но го правех с най-голямото удоволствие, на което съм способна. За мен просто беше чест. Винаги ще е. Италия все пак.

Сан Джиминяно е по-малко и от най-малкото градче, което бях виждала - жълти павета, слънце, повече миришеше на щастие, отколкото на пот, разни сувенирни магазинчета и какво, какво, какво... Е, как какво? Сладолед! Как да допълня тая и оная извивка, ако на ден не ям поне два сладоледа. Според някои си източници и Trip Advisor това е най-добрият сладолед в последните 6 години. Според мен това е най-добрият сладолед в последните ми 22 години. Почти чувам ангелчетата на Рафаело. И вместо момент на просветление получавам затъмнение - почти като слънчевото през 96-а. Бивам изплюта на друга павирана уличка, със сигурност не съм в най-малкото от по-малкото. Къде съм? Още съм в Италия, добре. Тръгвам по улицата и стигам дотам. Там е точно където трябва да съм. Пред магазина на един чичо с бяла престилка. Влизам, обаче не знам защо влизам. Странен спомен, още по-странен сън. Вече се чудя дали е спомен или сън. Твърде осъзнато се случва всичко, с твърде много движение от моя страна. Този чичо обаче още е там, още ми се усмихва и бълботи нещо на италиански. Разбирам ли го? Говоря ли италиански? Оглеждам се, тук има всичко. Знам, че не съм тук за всичко. Има нещо определено, нещо специално. Не са маслини, не са дървените рисувани лъжици, не е зехтин, не са и убийствените дъски (да, могат да се използват и за приключването на нечий живот). После ги виждам. Трите пити, поръсени с пудра захар. Успявам да разчета някои от думите на ръчно написаните етикети - всичко, което може да си пожелае устата на всеки човек по тая земя. Във втората пита разпознавам смокини. Поглеждам го, а той вече увива парче от нея и ми го подава с най-заговорническата усмивка, която бях виждала. Бърз усмихнат чичо, още точки за тази ситуация. Взимам го, излизам и павираната уличка вече е слънчева. Това е Раят. Аз стигнах. Добро пътуване!

Щрак.
Ахтопол, август, в не тъй далечната 2013-а, с онзи фар, дето се белее, ама не точно, и с ония смокини, дето ме карат да плача, докато ги ям. Топлината на къщите ме настигаше и правеше любов с миризмата на лято. Как да не искам още? Искам още море да се лее по краката ми, още приключения да занимават главата ми, още смокини да влизат в тялото ми. Тогава градът беше друг. И с цвят, и с мирис. Слънцето си говореше на негов език и ако всеки живее живота си, онзи, различния, с августовските смокини в устата, и той е друг. И аз съм друга.

Щрак.
Бях на 23, Нови Сад, Еxit Festival. Градът беше обхванат от световна треска и знамената на Германия и Аржентина светеха от всяко място с телевизор, подкрепяни от тениски в същите цветове. Хората не издържаха – местните заради ФИНАЛА, другите заради феста и финала. Търсехме си някое местенце, за да хапнем и да изгледаме финала. Намерихме го, но влизайки, периферното ми зрение забеляза, че от един джоб падна един плик. И джобът, и пликът бяха на собственика на заведението. Изключително благодарен, че пликът бе стигнал до него отново, нареди да седнем и да си поръчаме. Каза, че щял да ни почерпи. Не прие ропота ни. После ни донесе дюлева ракия. Тя пък беше вълшебна! Толкова вълшебна, че исках да пуша цигара и да се чувствам като най-щастливия човек на света поне за малко. На по цигара разбрах от него историята на дюлевата ракия. За да се уравновеси балансът на планетата Земя и да бъда наистина най-щастливият човек на Земята, той поръча малинова ракия на сервитьора. Опитването на тая ракия беше един от ония моменти, в които хората израстват духовно. Имах крила! Нищо нямаше значение! Ако някой някога е разказвал за невероятни усещания, небивали вкусове и все такива подобни и суперски суперлативи за живота му и никога не е опитвал тази ракия, значи, че има още нещо, което да научи. Той никога не е познал истината и тъгата, живота като цяло. В тая ракия е събрана всичката обич и летливост, лекота и слънце, любов и сила. Тя е перфектната форма на течното щастие. С нея свършва и започва светът и после пак, и пак, и пак.

Щрак.
Събудих се дванайсет минути преди часовника. Пусти му глад!

Глада може да пребори само един кулинарен триумф, поднесен от най-добрите.