Изведи тъгата си на бар

"О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност." “Великият Гетсби”

  • 13.03.2018
  • от Александра А.

Многолюдните сборища са вторият дом на тъгата. Първият е умът ти. Сърцето. Душата. Ти. Многолюдните сборища са и любимото място на пороците. В момент, в който пясъкът под краката ти се движи твърде бързо, не знаеш как да реагираш. Стягаш пръстите си в юмрук и се опитваш да държиш всички въжета, но невинаги се получава. Кучетата са огромни и те теглят яростно напред. Чупят чашата ти с вино, напукват стените на розовия ти балон, не те обичат, не ти оставят пространство за дишане и време за живеене. Кучетата са с теб от понеделник до петък. През уикенда заспиват и тогава те оставят на тъгата…

Събличате се. Сядате на два фотьойла един срещу друг и се гледате в очите. Пушите. Пиете. Ти си там. Тя е там. Отчаяно се нуждаеш от ужасно силен шум или адски ослепителна светлина. Нещо, което да я измести. Да я победи и надвика поне временно...

Тишината на тъгата е толкова гръмогласна, че няма звук на тази земя, който да е в състояние да я заглуши.

Единственият правилен ход е да я наконтиш и да поставиш ръката си в нейната. Да ѝ бъдеш приятел и да я отведеш на бар. При всички положения клетницата ще остане в живота ти за известно време. Избегни желанието си да я превъзмогваш. Целуни я по устата и стисни врата ѝ. Подуши косите ѝ и танцувай с нея. Остави я да е там. В близкото многолюдно сборище няма ти да си единственият с гостенка. Сред задимените лица и техните колебливо клатушкащи се фигурни ще усетиш много невидими тъги, които се трансформират в чаши с алкохол, тежки лакти, подпрени на бара, меланхолични усмивки, диви крясъци или просто тежки глави и липса на фокус.

Остави тялото си да се движи в своя собствен такт. Позволи на клепачите да станат тежки и не се опитвай да се спираш пред пороците. Ще прегърнат душата ти и оловото, което тежи вътре в нея, ще изчезне. Лекотата на битието ще остане в теб и ще можеш за малко да дишаш и да си свободен. Ще изпълниш дробовете си с цветя и нищото ще бъде значително, а всичкото без сянка на важност.

Вземи едно двойно на тъгата си. После още едно и още едно. Позволи си да гледаш околните с пренебрежение. Не задължавай ума си да бъде широко ухилен и щастлив, защото не е.

В душата ти е прашно, черно без бяло и бяло без черно. Когато влачиш тази моно душа, не можеш да излъчваш радост. Недей. Излъчвай прах. Няма страшно. Тъгата винаги ще бъде там - на бара до теб. Ще държи ръката ти и ще се грижи чашата ти да не остава празна. Ще те кара да искаш да крещиш, да викаш, да плачеш, да се напиваш, да изпушваш всички цигари и да забравяш моментите, в които няма цигари. Не се страхувай. Преди да усетиш, тя вече ще върви към изхода с бавна и несигурна походка. Ще оправи косите си, ще свие тялото си в шлифер и просто ще си тръгне. Не бързай да се радваш. Знаеш, че никога не си отива завинаги, нали? Научи се да дишаш и с нея, и без. Поезията е и в цветята, и в прашното. И между тях. Когато е моно... а то винаги е моно.

Може би партито на украинката Nastia в Yalta Club, точно след 4 дни, е подходящото място за по едно питие с твоята тъга.