А ние сме тук и обичаме

И се смеем високо по паветата

  • 18.02.2018
  • от Антония Антонова

Говори ми за този смешник страха над уискито си в “Петък”, докато още не е пролет и можем да сме млади за последно.

Какво си ти? Имаш ли си име?

     

Разминавали сме се из улиците в ранните си двайсет и тогава някога, за части от секундата, без никой тук да разбере, големият код е бил пренаписан.

Слушам ти гласа. Така навярно звуча отвътре. Така звучим всички ние - хората.

Тези, които останахме. Ти, аз, нашите приятели. И разни непознати, пръснати из острови и континенти. Заклещени клаустрофобично в корпусите на летящи високо над всичко самолети. Oтишли да запалят по една свещ за здраве и една за покоя на онези, вече тръгналите, в църквата отсреща. Сгушени в постелите си пред екраните на вечността. Оргазмено зависими от порива към обич.

Кога се вкопчихме в това страдание до непомръдване?

А ето ги и другите… Запълват пространството помежду ни. Вдигат шум, но не познатия, разместващ въздуха, когато крачим по паветата на София и крещим с пълни гърла, смеем се през сълзи и високо, кашляме от твърде много удовлоствие за душите, сгушени зад дробовете бели. 

Чупим чаши по асфалта на стотици малки прозрачни парченца, които никога повече няма да бъдат цяло.

И няма занчение, защото всичко е Едно.

Това е шум на машини, програмирани да дъвчат, да се прозяват, да говорят неща - звуци в пространството - да потропват равномерно в прекосяване на коридори в сгради от стъкло и арматура. 

Разминаваме се на Раковски. Здрасти.

Разказвай ми за онзи клоун страха. И да се смеем високо по паветата.

Ето я битката между любовта и страха.