Когато порасна, искам да стана wannabe

Големият напън да бъдеш еди-какъв си

  • 15.02.2018
  • от Антония Антонова

Мисля, че хората трябва да разберат едно: страшно много си личи, когато се напъваш.

Въпреки това светът е пълен с натегачи и уонабита, които на всяка цена трябва да бъдат някакви просто ей така. Масово се взeмат ключови житейски решения и се предприемат важни крачки в често погрешни посоки само и единствено на принципа на Негово величество Напъна.

Да си си просто който си си, е твърде обикновено и прекалено отговорно. Ако си just Пешо, заслугите и излагациите са си лично твои в тoя живот.

Но когато си Пешо, който принадлежи към бутиковата група страстни ценители на строго специфичата живописна техника “енкаустика”, и постваш пореден статус по темата от кварталната баничарница, въпреки че до вчера никой не подозираше за интересите ти в сферата на изобразителното изкуство… Тогава ти си нещо страшно.

Всъщност Facebook и Instagram силно заблуждават населението, че всеки по презумпция трябва да е нещо страшно. Че непрекъснато и задължително трябва да се занимаваме с някакви ебаси заниманията, за да се утвърдим като пълноценни личности. Че на всяка цена трябва да сме супер яки и интригуващи хора с разнообразни интереси, мисии, убеждения, принадлежности и да не забравяме – таланти… 

Каквито ВСЕКИ притежава, ако не сте разбрали. Просто понякога цял живот не стига да откриеш своя. Не че нямаш такъв, нали. Изключено е това.

Че животът е нищо повече или по-малко от безкраен низ от ивенти, семинари и срещи на по бело вино с други супер интересни хора. От джогинги, почивки на Бали и едва загатнати в инстаграмски снимки нечовешки секс сесии с мистериозни и нацепени партньори зад обектива.

Живот, в който почти нямаш време да отидеш до тоалетната – единственото място, от което не постваш и не стриймиш за момента. Ако изобщо ходиш до тоалетната, разбира се.

Днес си във фитнеса и всички научаваме за това, утре си сготвил гурме вечеря – супер яко. Вдругиден нямаш обхват и на никого не му дреме. Както си е по принцип.

В социалните мрежи на всеки му пука основно за него си и на никого – за теб. Какъвто и да си ти. В живота е почти същото.

Ежегодните риалити предавания за таланти, в които маси хора отиват да се излагат пред света, докато подли сценаристи ликуват вследствие на този им жест, са доказателство за повсеместната неадекватност по отношение на собствената ценност.

Положението е: Ти какъв си? Защото АЗ СЪМ колоездач / йога / майка кърмачка / писател / позитивно мислещ човек / кулинарен маниак / заклет театрален фен / книжен плъх / авторитетен меломан / кучкар... И това не е просто нещо, с което се занимавам, както всеки нормален човек, който се занимава с разни неща. Това съм АЗ. Такъв съм АЗ. И имам 3 945 704 694 605 снимки и статуси, които го потвърждават.

А какъв съм, е по-важно от това, кой съм. Какъв съм, ме прави специален. Кой съм, е друг въпрос.

Наложеното от социалните мрежи общуване, в рамките на което всеки е на трибуна а.k.а на кон, поощрява wannabe културата на фейк образи, фейк поведение и генерална позьорщина.

Култура, продиктувана донякъде и от естествената необходимост у човека да търси одобрение у околните за това, което представлява, но придобиваща все по-извратени форми и измерения в едно безкрайно море от лайкове, сърчица и реклами.

Всичко това е един огромен балон, едно преливане от пусто в празно, един болезнен напън да си нещо особено, който, парадоксално, те вкарва в общия мейнстрийм на вечно напъващите се да са нещо особено хора.

Да си някакъв винаги е по-лесно от това да си някой.

А междувременно в свят, препълнен с натегачи и позьори, не може да има нищо по-оригинално и по-секси от това да бъдеш автентичен. Това е нещо като “да бъдеш себе си“. Само че наистина. 

... Като останеш верен на истинската си природа. И живей страстно!