Момичето на дните

То е изцяло по Елин Рахнев, каквито трябва да са всички хубави неща, които пресичат кръстовищата на сърцето

  • 04.02.2018
  • от Михаела Самарджиева

Ти, момиченце, си ми като прашинка в окото, като обърната мигла, като пясък между зъбите. И аз хрускам, покрусен и замислен. Опитвам се да те извадя с интерес, да те разгледам. С етичността на патолог, със старанието на реставратор, с погледа на изкуствовед – вървя, тичам срещу вятъра, за да излезеш. Карам други да ми духат в окото, да ми бъркат в гърлото, с език най-често. Проявявам небивал интерес към същността ти и ми глождиш, и ми боцкаш, и ме болиш. Да те разтворя. Отвътре някак си, желая. Някъде около Попа дисекция на плитките ти, искам да направя.

Ти, момиченце, си правопропорционална на пролет, с извивките, с луничките и с всичко.

С дупката на чорапа, с бримката на бедрото, с кривото, с всичко, дето не ти е. И стоически съсредоточен в опити да те изкашлям се губя в макове, в кокичета и в необичане. Едва февруари е, както казва един Елин – да му еба майката. Едва февруари е. Неетично е да си толкова сега. Неетично е да се появяваш просто така Пипи-дългото-не-ме-обичай-не-ме-следвай чорапче. Ти си киселячката на утрото. Лимонената конвенция на чаените окупации. Повелителката на хиляда черни кафета, царицата на голото протягане в 7 без нещо, ти си всичко, което съсипан зимен младеж като мен може да поиска на 15-о число преди заплата. А аз съм вече стар поет, мила моя. Лактозна необходимост, лактозна непоносимост към млечната ти кожа получавам. Панически разстройства по младостта ти, по сладостта ти и гърчат се устните ми в тях и е някак по-леко и приветливо. По се диша в сезоните, когато си тук, камъче в обувките. У-б-и-в-а-ш. Ти, принцесо на мъглите, на Старбъкса и винила. Ти, която замразяваш любовните маршрути с поглед само. Ти, зеленото билетче в смога на душата ми.

И колко лесно ще е да се престоря, че те няма. Да се направя на too cool to know, че искам да ти подаря хиляди светулки в час на свечеряване. Да те събличам неконвенционално по всички възможни конвенции. Някъде през май, момиче, някъде до някой дъб с неясна история и дъждовно бъдеще. Но за момента съм слаб и единственото, което мога да направя, е да дърпам плитките ти, да те подминавам и да разказвам на всичките си приятели как прекалено не си. Как не ставаш за обичане, защото ти е твърде обичайна славата, твърде къси полите, твърде тъмни очилата, твърде дънкови всичките ти неща на точки, твърде мейнстрийм си в културата. По-революционна от „Нова генерация“, по-вековна от Фицджералд и другите. Ти не си за малките, ти си за порасналите, за много големите си даже. И тъй, аз увлекателно говоря на всички за вселенските ти несъвършенства, за да те запазя от света. Че защо ти е този свят от батковци с твърде тесни дънки, които няма да ти купуват дъвки и котки, които дори няма да могат да правят сапунени мехури през август до Народния. Та за какво ти е мъж без дори един сапунен мехур, мое кактусче? Ти, бодличке под вишните. Ти, черешово червено в чаршафите, ти, канело на дните.

По-лесно е и абсолютно необходимо да те скрия с панделка, за по-късно.

Да те заровя там някъде до списание „Дъга“, до комиксите и дъвките „Турбо“. По-лесно е да не се бяхме разминавали по онези тесни улици. Паветата винаги ме карат да се влюбвам. Фонтаните по-малко. Керемиденото на бузите ти, стъклените топчета в очите, ластикът ти за скачане, прашката ми без ластика. Как събра всичките ми съкровища? Кой те доведе на пътечката ми, гладна котко. Мляко нямам, изпиха го преди тебе всички мацорани, които минаха нерегулирано през кръстопътищата на сърцето ми. Изпиха го, наточиха си ноктите, съсипаха ми диваните и местата за лягане и сега, момиче, останали са ми само покриви. Само луни, малки уискита и още по-малки възможности за безбрежно целуване. Как безкрая да ти дам? Как да те целувам? Къде да те заведа? Как да ти постеля? Ти, която разцъфваш дюлите с бялото на зъбите. Колко струва всичкото това обаяние? Вашите плащаха ли на бакалина до ъгъла за ябълките, които напоиха дъха ти, разбойничко, която открадна сърцата на всички по тази улица и на съседните преки даже.

И всичко това, докато се разминаваме за секунди на спирката на Петте. Ти пиеш сок от ряпа, а аз се чувствам свален, оползотворен, влюбен и изоставен, преди да е светнало зеленото на светофара, което ти употребяваш, за да пресечеш и да ме направиш абстинентен, мъртъв завинаги там. Точно в 9:00, точно на онази спирка, на която те виждам за пръв път и разбирам, че никога няма да те имам, защото цялата поезия се е случила точно така. За да има за кого да се пише. Голяма си, момиче. Вечна, като завещание, кратка като близалка. Като четири минути на таблото за градска мобилност. Като завинаги.

Кога забежките за една нощ изместиха любовта?