Едно столетие на сцена

"Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот"

  • 02.02.2018
  • от Елица Стойчева

На 2 февруари българката Стоянка Мутафова навършва 96 години. С това свое лично постижение, освен че се нарежда сред една от малкото играещи актриси на тази възраст, Мутафова ни показва и едно тотално нетипично за нашите ширини качества, а именно – постоянството. Актрисата започва творческия си път още през 1946 и продължава да живее истински на сцената и до днес.


През 2012 по случай 90-ата годишнина на Мутафова на сцената на Сатиричния театър се появява постановката „Столетие мое“.

Абсолютно резонно спектакълът пълни залите. Затова, ако искаш да го гледаш, желателно е да се снабдиш с билети за хубави места около месец по-рано.

А и точно тази постановка е изключително подходяща за гледане именно през февруари, с любовта под ръка, защото кога, ако не сега, през влюбения месец, можете удобно настанени в театралната зала да поразмишлявате дали сте готови да изживеете заедно на един диван „едно столетие свое“. Ако вие нямате смелостта да го направите на глас, то Мутафова ще го направи и вместо вас. Не бих искала да ви подвеждам. Определено любовта не е основен мотив в това представление, но пък както винаги именно тя разпалва фитила на незаличимите спомени, които оставят диря в биографията завинаги.

В „Столетие свое“ Мутафова играе френската буржоазна дама Малу. Ролята й залепва идеално, подобно на френска висша мода. Докато гледате, няма как да не ви хрумне, че ако Мутафова беше родена именно в Париж, и там щеше да изживее поне едно столетие под прожекторите. На Малу й предстои да отпразнува своя стогодишен рожден ден. В подготовката за празника й помагат три поколения жени, които съжителстват цветно и шумно. Малу е обгрижвана от дъщеря си, а за празника компанията се допълва от нейната внучка и, разбира се, правнучка. Отношенията между четирите поколения жени се развиват в диапазона между бурния смях и страстната омраза.

С всяка секунда сливането между сценичния образ Малу и реалния житейски образ на Стоянка Мутафова става все по-плътно. Малу е символ на високата класа. Малу е френска дама със стил и обноски, изчела и изживяла всичко. Като собственик на модна къща и за 100-годишния си рожден ден тя е подбрала кралски аутфит, придружен от токчета, върху които Мутафова ни показва, че все още може и да танцува, и да флиртува.

Звънецът изчуруликва. От френската сладкарница пристига торта подарък, прободена точно от сто светещи години.

Празничната вечер и трапеза са перфектно приготвени, но от гостите няма и следа.

Малу им е изпратила покани - телеграми, но уви те не са достигнали до тях. На рождения си ден тя е единствената гостенка от някогашната й свита, с която са шпорели из френския шик и са задавали правилата, по които светът да се върти. Заобиколена от семейството си, Малу си припомня за всички любови, бракове, приятелства и вражди. Не съжалява за нищо, но самотата трайно се е настанила в дома й. Но с възхищение бохемската лудост също е със статус на постоянно местожителство в нея.

Гарантирам, че в края на „Столетие мое“ типично и некултурно по български всички ще са изправени на крака, за да поднесат своите поне 100 ръкопляскания. Много театрали възроптават срещу този акт на публиката. Но в Сатирата, след Столетието виковете и аплодисментите във вертикално положение са строго задължителни. За Малу, за единствената Стояна, която не спира да мотивира всички поколения български артисти да не се отказват от театъра, а нас, зрителите, да сме редовни посетители на най-интимното изкуство, наречено Театър. Аплодисментите са за труда, за постоянството, за любовта и лекотата, с която Мутафова едновременно живее и твори.  Честит рожден ден, лудо Столетие стихийно! Чакаме те да изиграеш поне още едно такова.

Ето и един спектакъл, който не трябва да изпускаш.