Празничен екстремизъм почти до Белмекен

Разказ за една прекалено снежна разходка около Нова година.

  • 07.01.2018
  • от Александър Михайлов

Не, това няма да е разказ за това, как в новогодишната нощ стреляхме с мускети от един балкон над японското посолство, превръщайки квартал „Изток“ в Кербала. Това ще е историята на едни малко по-различни екстремни приключения по празниците.

Решили сме с бивш съпартиец на 29 декември да отидем до хижа „Белмекен“, а на следващата сутрин да атакуваме и самия връх. Тъпчем раница с провизии и тръгваме от Централна гара в 10:00. Още във влака обръщаме по две бири за тонус, в град Костенец по още една заедно с шкембето и потегляме към село Костенец, където по пътя ни взеха на стоп и ни оставиха в самия край на селото, точно в началото на пътеката за хижата. Часът е 13:00, когато хващаме пътеката. Очакваме лек преход, стигане до хижата най-късно вечерта, пием там по някоя бира, разливаме рома, който сме помъкнали, наяждаме се на боб и каквито провизии носим, разиграваме някои карти, аз дори и тесте нося, и сутринта поемаме към върха. Първоначално условията са леки, вървим с бодра крачка, оптимистично, спокойно, къркаме си от ромчето, правим си купона. Минаваме през зона за минимизиране на човешкото влияние, точно там ме спохожда нуждата, вадя си го, препикавам и викам на съпартиеца „Митя, виж, човешко влияние”. Лежерна обстановка като цяло. В началото беше почнало да ни пръска дъжд, който обърна на сняг, и за 15 минути спря. Снежната покривка малко по-нагоре в изкачването беше едва забележима, до петите, колкото да оставим следи в нея. Свърнахме в една крива пътека, чудейки се накъде да тръгнем, докато открием, че не сме тръгнали в правия път, и се върнем, изгубихме половин час, а като се върнахме, забелязахме и табелата, указваща вярната посока.

Нищо особено, ние очаквахме, че стигането до хижата ще ни отнеме не повече от 5 часа, така че бодро продължаваме напред.

Така, докато не реши да залезе слънцето и да се стъмни, но ние вече предвидливо бяхме надянали челниците, някъде след 17:00, след мръкване, забелязахме табела към хижата, на която някой беше написал време за стигане 3 часа. Тоест най-късно до 20:00, пряко сили 21:00, ще сме стигнали в хижата и ще сме седнали на маса да си допием и утре със свежи сили към върха. Лекото удебеляване на снежната покривка не ни безпокоеше, а застудяването притъпявахме с глътки чай от термоса на съпартиеца. Времето обаче напредваше, снежната покривка надебеляваше, дърветата, съответно и маркировката, се разреждаха, макар че маркировката по дърветата беше заменена от метални стълбове. Газим в сняг вече почти до коленете. Оптимистично обстоятелство е, че небето е ясно и луната осветява пътя ни, челниците дори не са необходими. Но ние продължаваме да вървим, енергията и силите се изчерпват, на съпартиеца проблемните крака почват да се обаждат, а хижата остава все тъй далеч от нас. Макар че GPS-ът и офлайн картите на съпартиеца твърдят, че разстоянието по въздух до хижата намалява.

Подминали сме едно разклонение на пътеки, остават ни около километър и половина по въздух до хижата и още едно разклонение на пътеки, обаче ние напредваме все по-трудно. Снегът на места е почти до кръста, и двамата сме уморени, всяка крачка напред е мъчение.

Видяхме се в приключение. За момент се видяхме в ужас. Имаше моменти, когато се чудехме дали ще успеем да се доберем до хижата. Късно ни хрумна, че може би трябваше много по-рано да се откажем и да обърнем надолу. Обмисляхме вариантите. Отхвърлих идеята да преспим по пътя. Със сигурност нямаше да оцелеем. Слизането обратно до селото сигурно също щеше да отнеме твърде много време.

Реших: „Някакви километър и половина няма да застават между мен и целта!”, и продължихме напред.

Съпартиецът твърди, че се движим на зигзаг, в кръг едва ли не (имаше и момент, когато дори и на мен ми се стори, че виждам неща, които вече съм видял), според джипиеса и картите ние шарим около пътеката. Пътеката е в такава степен покрита от сняг, че не се вижда. Аз газя до кръста и виждам около себе си от снега да се подават връхчета на борчета. Предполагам, че снегът е двойно по-дебел, отколкото аз потъвам в него. А аз съм двуметров добитък със здрави и яки крака, но и на мен силите са ми на ръба, насилвам се да направя всяка крачка, на места се налага да рина с ръце снега пред себе си, за да мога да направя крачка напред и нагоре.

Винаги избирам посоката, в която ми изглежда най-проходима, макар на моменти да ми се струва, че срещам задънени улици, отмествам клоните и се намира накъде да продължим.

В далечината съзираме нещо, което ни се струва изкуствено, прилича на покрив. Според навигацията хижата трябва да е вече на 600 метра по въздушна линия. Очаквам, че трябва да можем да я видим и че виждаме нея. Въпреки твърденията на навигацията, че вървим на зигзаг, разстоянието намалява. Разстоянието е 500 метра. Различаваме нещо, което прилича на комини на това, което сме решили, че е покривът. Тревожно непушещи. Продължаваме. Аз упорствам, вървя напред и проправям път, питам съпартиеца: „Митя, кажи ми, че разстоянието е 400 метра”, съпартиецът казва 390. Продължаваме. „Митя, искам да чуя 300 метра”, съпартиецът потвърждава. Продължаваме. „Митя, кажи ми 150 метра”. Потвърждава.

Правим един десен завой и хижата е пред нас. Тъмна, пуста, празна, с липсващ прозорец на горния етаж. Празна или не, тя е покрив, спасение. Имаше моменти, когато се чудех дали няма да си останем някъде по пътеката, но достигането на хижата значително увеличи шансовете ни. Вратата за наше щастие е отключена и не се налага да я разбиваме, а на нея е залепен номер на хижаря, с когото се свързваме и уведомяваме, че сме там, а той ни казва от къде да вземем дърва, за да запалим кюмбе в някоя стая. Преди тръгване ние разполагахме с номер на предишен хижар, който ни беше казал, че хижата работи. Обаче се оказва, че ние сме тръгнали да се качваме в петък, а хижарят обикновено се качва в събота, рядко в петък. Информационното осигуряване на нашата експедиция беше много слабо.

На сутринта, посъбрали малко сили, след кратко обмисляне на вариантите дали да останем и да дочакаме хижаря, дали да тръгнем надолу по пътя, по който сме слезли, или в друга посока, към язовира, до където има асфалтиран път и се предполага, че ще има човешко присъствие. Решихме, че ще е най-добре да се придвижваме, а тъй като стигането до язовира би включвало още изкачване и по неотъпкан път, с краката на съпартиеца, и този вариант отхвърлихме и решихме да се спуснем обратно по същия път.

Спускането определено беше по-леко, отколкото изкачването, с оставените от мен на изкачване значителни следи пропадахме по-рядко и въпреки честите спирания и почивки поради проблемите на съпартиеца с краката правехме добро темпо надолу. Тръгнахме след 8:00, а някъде след 10:00, понеже небето беше ясно, ни се усмихна и слънцето, температурите станаха убедително положителни.

В 12:00 по пътеката надолу се разминахме и с хижаря, който се изкачваше нагоре. Разменихме няколко приказки, увери се, че сме оцелели, и продължихме всеки по пътя си, той щял да посреща хора за Нова година.

Нататък слизането ставаше прогресивно по-леко и без особени събития, освен че почти в края на слизането засякохме едни сърни, съпартиецът пръв ги забеляза.

Целият път, който нагоре ни отне 10 часа, надолу ни отне 6 часа и половина обратно до селото. Съпартиецът се зарича при завръщането в София да се ожени не за първата, ами за втората срещната на гарата, да си седне на гъза и да я остави да го вкара в правия път. Броим се за късметлии. На планина, колкото и да си подготвен, винаги може да се появят изненади.

Ето как да осъществиш мечтаното пътуване.