Жената – вечното противоречие

Жената винаги ненавижда този, който я обича и обича този, който я ненавижда. - Мигел де Сервантес

  • 13.11.2017
  • от Ирен Петрова

Един човек ми бе казал някога, че жената винаги търси точния мъж, който да я унищожи. Може би на пръв поглед това звучи абсурдно, но ако се вгледаме по-дълбоко, ще забележим в същността на жената заложен точно този стремеж към самоунищожение чрез определен мъж.

Мигел де Сервантес допълва това твърдение, като казва, че жената ненавижда този, който я обича, и обича този, който я ненавижда. Усещам как жените, които четат тези редове, се усмихват разбиращо. Но как бихме обяснили този факт? Защо жените са изтъкани от противоречия и на тях са посветени хиляди стихове и трудове, правейки опит да разбулят тайната на вечното им недоволство?

На първо място жената притежава десетки ерогенни зони, докато мъжът има само три.

Жената е като музикален инструмент, който трябва да бъде изучен до съвършенство и на който свири само онзи, който е подготвен.

Както едно пиано има борд от 88 черно-бели клавиша и пианистът трябва да умее да свири на всички тях, така и жената е  съставена от множество ерогенни зони, които мъжът трябва да погали. Да свириш на три клавиша не е достатъчно. Неумението му често предизвиква обидни думи като: никакъв мъж не си или имаш много да учиш, момченце. Защото жената е родена с усет и умение за отдаване, а мъжът трябва да се учи с години на това. Но нещата не са чак толкова прости и причините за непостоянните женски желания трябва да се търсят и на други места.

Често ние нараняваме тези, които ни обичат, и тичаме подир онези, които ни отблъскват. Този нагон към унищожението владее жената много по-силно, отколкото мъжа. Появяват се две линии – тази на сигурността и уредения начин на живот и тази на страстта и приключението. Жената иска да бъде обичана, в това няма съмнение, има нужда от грижи, от ласки и разбиране. Но от друга страна жената има нужда да бъде покорявана отново и отново, да бъде доминирана, за да може да продължава да изпълнява вродената ѝ още от Ева роля на жена, на изкусителка, на грижовна съпруга. Жената желае да има респект към мъжа, за да може да го уважава. Ролята на мъжа е да бъде ловец, защитник на дома и семейството. В една двойка ролите са поделени. Когато жената доминира над мъжа, той не може да изпълнява мъжките си функции и без да съзнава, започва да изпълнява женските. Жената интуитивно се насочва към друг мъж, който да задоволи потребността ѝ от страхопочитание. Тук феминизмът изиграва доста лоша шега на жените, защото, търсейки равенство и дори надмощие, те спират да изпълняват женските си функции и ги оставят на мъжа. Но това е дълга тема.

Ние обичаме да бъдем обичани, но това, което оставя най-дълбок отпечатък в съзнанието ни, е раната на отхвърлянето. И обличаме в красиви дрехи тази рана, помагайки ѝ да разцъфне, за да се идентифицираме с нея и да бъдем горди, че някой е успял да ни унищожил в един конкретен отрязък от време. И после се връщаме към това унищожение и изпитваме едновременно болка и радост, защото то ни е направило това, което сме сега. Жената някак си успява да извлече ползите от тази малка смърт и да излезе от прахта като феникс. Така непрестанно търси в живота онзи мъж, който да я унищожава и тя да се ражда наново с повече сили, с повече желание да върви напред. Защото болките са най-добрият стимулатор за израстване. Защото сътресенията пораждат движение, иначе бихме потънали във вечен покой и бавно да остареем, без нищо да ни се случи. Защото не спокоен живот ни е нужен, а както казва Анна Ахматова – тя искаше бури.