Кога въображението не е твой приятел?

Истината и само истината

  • 08.10.2017
  • от Христиана Демирева

Навярно ти се е случвало поне веднъж да се сблъскаш с хора, които до такава степен умеят да изменят дадена случка в главата си, че тя направо се превръща в нова история. Най-интересното е, че тези хора наистина си вярват. Вярват, че нещата са се случили точно така, както те ги създадат в съзнанието си.

Едва ли се замисляме често доколко всъщност умеем да казваме истината. И не, не пред останалите, а пред самите себе си. До каква степен сме склонни сами да вярваме на това, което се ражда в съзнанието ни, и упорито да не можем да го разграничим от реалността.

Възприемането на действителността става чрез съпоставяне на получената от мозъка информация с наличния набор известни обекти. Много често обаче реалността е толкова сложна, че мозъкът не може адекватно да я отрази, т.е. да поднесе пълната информация за нея. В подобна ситуация, като резултат човек би трябвало "да полудее", но в мозъка функционират защитни механизми, заменящи реалните обекти с тези, които са вече познати и известни.

В много ситуации за ума е много по-лесно сам да създаде някаква алтернатива на реалността, която може да приеме и понесе по-лесно. И това се случва с цел защита. Но за сметка на тази жизненоважна функция на нашия мозък човек дълги години се учи "правилно да възприема" обкръжаващото го.

Много хора обаче неволно приемат алтернативата, че всъщност е много по-лесно да вярват своята видоизменена версия на нещата, вместо да положат усилието да се изправят пред истината.  При една болезнена раздяла например по-лесно е единият партньор да влезе в ролята на жертва и да обвини другия за причиненото страдание, вместо да си зададе въпроса: „Имам ли и аз вина за случилото се?“ . При уволнение най-често шефът е гадняр, нали? Или колегите са те натопили. Или не си успял да си вземеш изпита, защото професорът те мрази, а към колегата до теб има лично отношение.
С колко такива истории си залъгвал себе си?

И тук говорим за липса на отговорност.

Отговорността - това е най-напред осъзнаването на собствената ти роля в процесите, които ти се случват. Осъзнаването на твоите собствени граници, зоната на твоята ангажираност. "Знам докъде стигам аз, мога да застана зад думите си, мога да приема това, което ми се случва; отговорен съм за делата си.“

Когато човек е отговорен пред себе си, чувството на вина намалява. Нуждата да се защитаваме и да валидираме твърденията си се появява тогава, когато смятаме, че сме заплашени от нещо. А замисляш ли се откъде идва заплахата? От чие мнение се страхуваш? Кой съди?

Този, който те съди,  си самият ти. Когато човек съумее да бъде искрен пред себе си, много от бариерите пред него падат. Нуждата да деформираш реалността така, че да ти е угодна, ще изчезне. Способността да казваш истината пред себе си е едно от най-трудните неща, на които някога ще се научиш. Да можеш да си бъдеш сам приятел,а не съдник и да се познаваш достатъчно добре, за да можеш трезво да преценяваш реакциите и поведението си.

На тези, които са преценили, че е по-лесно да не се изправят очи в очи с това, което им се случва, пожелавам да си запазят капка фантазия и оптимизъм за момента, в който пясъчните кули на въображението им рухнат, неволно съборени от нечия искреност.

В още дълбоки размисли над живота, можеш да се впуснеш тук.