Екзистенциалните кризи и изборът под влиянието на Стайнбек

Малко размисли върху безсмислието на битието

  • 05.10.2017
  • от Екатерина-Мария Папазова

Здравей, ти малко нещо, което се случва, а след неговото случване започвам да си задавам въпроси, дали въобще съм направила нещо смислено в живота си.

За първа сутрин не си взимам Стайнбек в метрото. Не претендирам за изключително културен и начетен човек, който не чете (може би) само в тоалетната. Просто обичам да попивам нещо стойностно по път за едно място, на което върша нещо толкова прозаично и скучно, че усещам как мозъчните ми клетки искат една по една да си теглят куршумите. За едната месечна вноска в банковата ми сметка. Днешните хора сме смешни.

Противоотровата на прекрасното ни битие, винаги съм твърдяла, че е изкуството. Или питието, ако не ти се замисля особено. А Стайнбек има къде-къде по-добри попадения от мен с думите.

Пак се отплеснах. Не стига че не чета тази сутрин, ами и съм се разписала в метрото. Хората, свързани с мен по писателска линия, биха разбрали, че писaнето в градския транспорт не е никак приятно нещо. Претъпканост, какофония, миризма на мазна Софийска баничка в ръцете на първокласник. Обаче тия мисли така напират да се превърнат в думи, че дори вторнишката сутрин и системно недоспалите ми очи и съзнание не могат да ги спрат. Хем ги потискаш, ама и искаш да ги пуснеш, за да ти е по-леко. Онова, което не може да бъде променено, трябва поне да бъде описано.
Тук няма как да не се съглася с Райнер Фасбиндер.

По принцип в живота на човек не се случват много неща, които си заслужават. А тези, които си заслужават, са или много лоши, или много хубави. Средно положение няма. И както всичко си се движи в едни нормални граници, защото нищо не си заслужава, изведнъж някаква на пръв поглед пълна простотия ти преобръща мислите и се чудиш дали въобще и 1% от нещата, които някога си направил или си помислил, са били правилни. Дали не си ужасен човек, че най-малкият и предсказуем жест от страна на непознат ти разбърква представите за това, какви трябва да са отношенията между хората. Дали, ако всичко в твоите лични такива беше наред, щеше въобще да му обърнеш внимание. Дали изобщо животът, който водиш, има някакво значение. А за стойност да питам ли?

Разбира се, на фона на Вселената всичко това е нищо. А за да объркам себе си и вас още повече, бих казала, че всичко е нищо пред Нейните хилядолетни проблеми. Да, това щях да кажа, ако ме питаха. Мен обаче никой не ме пита.

Ето още нещо, над което да не се замислите, ако не искате да си развалите вечерта. Всичко е временно. Любовта, изкуството, нашата планета, вие, аз. Смъртта е толкова непредсказуема, че улавя всички неподготвени. Откъде човек да знае, че днешният ден не му е последен. Все си мислите, че имате време, а току виж, вземете че се удавите. Не можахте да чуете новия албум на Depeche mode, нито пък събрахте достатъчно смелост, за да прескочите собствените си граници в един обикновен разговор. Или пък да дадете онази книга на сестра ви, за която говорехте преди половин година. Срещата със смъртта е онази, около която никога не организираме графиците си.

Следващ факт: за всичко, за което нямаме смелостта да обвиним себе си, безсрамно обявяваме за виновник любопитството. Да излезем от зоната си на комфорт, да видим какво има зад ъгъла, да изтупаме прахта от най-големите си страхове и пороци. Вариантите оттук нататък са два. Последици, които правят така, че най-накрая да започне да си струва, или поредната екзистенциална криза. Която сама по себе си е по-добрият вариант, защото остава незабелязан от околните, освен ако не й позволиш да се прояви физически. Вътрешно обаче такива моменти могат доста яко да ти объркат живуркането, че да се запиташ защо не живееш, а живуркаш. И да, има разлика и доста по-умни от мен са я формулирали в онази мисъл за живеенето и съществуването. Съществуването е нещо само по себе си прекрасно. Означава, че си факт,  който има възможността да направи нещо значимо в зависимост от изборите, които прави. Живуркането и съществуване не може да се нарече. Пак си факт, ама безполезен. Не даваш нищо на останалите, на себе си още по-малко. Това, че си тук и вършиш това и онова, не е твой избор, а чужд. Или системно зададена настройка. А човек, чийто избор са отнели или въобще не е осъзнал, че го има, човек ли е изобщо?

Избора или че „ти можеш“, или съответно „можеш и да не…“ Стайнбек издига до висотата на божественото начало. Достъпно само за осъзналите го, че го имат. Само за тези, които разбират, че всичко останало може да бъде купено. Любовта, изкуството, нашата планета, вие, аз. Дори това метро. Всичко освен избора и смъртта.

За моментите, в които ти се иска да емигрираш на своя собствена планета само с една роза и 44 залеза.