Преместването не е „Сбогом“, а само „До скоро!“

Защото няма лесна раздяла, но има вечно приятелство

  • 02.10.2017
  • от Христиана Демирева

На всеки от нас се е случвало да се сблъска с хаоса на преместването в ново жилище. Раздялата с мястото, което си наричал свой „дом“ в последните 1, 2, 3... 5... години, определено е тежка (буквално, носейки кашоните, и преносно), леко досадна и караща те да си спомняш с умиление всички хубави моменти, прекарани там.

Това обаче, което осъзнах, докато се опитвах да закопчая ципа на поредния куфар, е, че не мястото прави спомените така мили, а хората, с които си го споделял. Именно те създават атмосферата, с която всъщност не можеш да се разделиш.

Човекът, с когото живееш, може да е бил приятел отпреди, може и да ви е срещнало именно жилището, което делите, но останете ли заедно там, значи сте си паснали, защото най-добрата проверка дали си пасваш с един човек, е изпитанието да живееш с него. Ако не се получава, по-добре не се залъгвай, че с времето ще стане.

Навиците, които човек има у дома, най-трудно се променят, затова, ако ти си педантична до лудост, бършеш прах през ден и всяко нещо си има точно определено място, а съквартирантът/ката ти обича да си „подрежда“ дрехите по столове или по земята, след баня да хвърля кърпата на леглото и по твое мнение никога не е чувал/а за метла и парцал и изобщо за дейността чистене, мога да те уверя, че приятелството, което имате, ще остане извън пределите на общо жилище. Съжителството тип Моника и Рейчъл от „Приятели“ може да се осъществи единствено на телевизионния екран.

Когато обаче човекът е „правилният“ (дума, която е така банална, че не осъзнаваме посланието, което носи), тогава започваш да пишеш историята на едно съжителство, което ще остане отделна глава в биографията ти.

„Твоят“ човек ще прави жилището ви така уютно, както прегръдка в студен дъждовен ден, в чиито обятия нямаш търпение да се сгушиш; ще те кара да бързаш да се прибереш само за да вечеряте заедно и да си поговорите малко и това е така, защото „твоят“ човек ще те остави да бъдеш себе си. А човек се чувства най-комфортно, когато може да свали всички маски.

Моята история е изпълнена с много смях, мързеливи сутрини с кафе и чай, говорейки за книгите, които сме прочели, като истински литературоведи; дълги вечери в леки и тежки разговори и безсънни кино нощи, които споделяхме на по чаша вино и като най-видните критици разнищвахме всеки детайл.

Тя звучи като песен, понякога ритмична, понякога меланхолична, но все така нестихваща. Всяко нещо обаче все някога свършва и на последния куплет се опитвам да я забавя възможно най-много, но това само я кара да звучи като най-тъжната балада, а не си падам по такива песни. Затова усилвам на макс, оставям спомените да ме връхлетят, да ги изживея отново и си обещавам никога да не ги забравя, затова ги изливам в думи.

Това наистина е краят на една ера, както си казаха Моника и Рейчъл.
Няма лесна раздяла, но има вечно приятелство – обещавам си аз.

Какво се случва, когато е намесена любовта.