Летен ден е, не е щастлив

Когато един мъж е влюбен и е края на август...

  • 23.08.2017
  • от С.Н./Е.И.

Направих най-глупавото нещо, което човек може да направи през лятото. Май се влюбих. Не ми харесва този израз, никога не съм го ползвал или почитал. „Влюбването“ за мен е пролет. Навсякъде около нас всичко цъфти, всичко се ражда, разраства, просперира, надежда се промъква от всяка фуга на софийските павета. Достатъчно топло е да прекараш вечерите с „човека“ навън, в някое паркче (айде само без Народен). Да говорите за всичко, което ви ражда умът. За кафе, черно или със сметана (новата дума за уиски), за Бог, за китайска храна, за изкуство, за черни магии, за всичките банални булки около Народен, които, милите, под въздействието на жегата и неспособността на Фандъкова да пусне климатик в центъра решават да се врекат в любов.  Говорите за всичко. Но колкото и да е топло, се усеща пролетната прохлада. Достатъчно проветриво е да не гориш. Лекият бриз, на 400 километра от морето, прочиства съзнанието ти, мислите ти, страданията ти, навява нови идеи, създава пространство за нещо ново – пролет е все пак, трябва да има новости!

Сега обаче е почти краят на август. Пролетта отдавна я няма в живота ми. Сега горя. Лято е и е много софийско. Мозъкът ти е по-препържен и от месото в „Горнооряховска скара“ на горкия „Дондуков“, още възстановяващ се след поредната дисекция в интензивното отделение. Идеите ти не са прохладни, те кипят като горещо олио върху кожата ти, за което всички знаем, че дори след 2-3 часа да спре да боли мястото, ще остане белег, и то какъв – от ония вечните. 

Не си изпълнен с нищо ново, просто старото в теб е под агресивна термична обработка през голяма част от софийския ден.

Лятно ми е. Изключително потно и непоколебимо лято. Не съм „влюбен“. Определено нищо около мен не цъфти. Баба ми винаги ми е казвала, че нищо не вирее в страх. Бабче, бабче, мъдра си, ама не съвсем. Страхувам се, че в мен се пораждат чувства, толкова плашещи, колкото да видиш, че отново си изпушил цялата кутия „Боро“, като най-долното клише… а уж ги спираше. Скован съм от страх, че нашите взаимоотношения ще се превърнат в поредната много лична, много скрита трагикомедия, която винаги ще си остане просто такава. История. Не искам да е просто история, никога не съм харесвал Историята, дори в гимназията… Добре, че имаше пищови (не съм посягал на учител с пистолет, друго имах предвид!).

Влюбен съм и определено не съм. Парадоксът се крие в това, че само клише като думата „влюбване“ може съвсем незначително да се доближи до това, което искам да кажа.


Някъде бях чел, че да настояваш да те обичат и да останат в живота ти е най-чистата форма на арогантност. Е, днес съм противно арогантен с привкус на прекалено изискване и лек аромат на духовна тъпота. Искам те в живота ми, нуждая се от теб не за да оцелявам, не за да съм по-добър човек. Нуждая се от това да знам, че пътят ми ще е малко по-красив. Надявам се, че ще ме чакаш на другия край, за да ти разкажа за брутално яката сграда на „Московска“ и какво бих направил с нея, ако бях архитект, както веднъж ме накара да си представя.

Е, ако наистина съм архитект, ти определено ще имаш стая, много тъмна, точно както обичаш, с хубава гледка и много простор, и всичко това в моето имение, изпълнено с най-близките ми хора, изпълнено с всяка частица от теб.

Казват, че най-подходящото време за ремонт или строеж е лятото. Като един истински начетен архитект ще ти кажа: „В грешка си. Най-подходящото време за строеж е с теб“.

Върви по дяволите, това писмо не е за любов.