Хора и улици, град като град, а наш ли е светът

Когато ти се превърна в мой дом, вървяхме по тази улица, където бяхме още „само приятели“, а в края зад ъгъла застигна ни онази първа целувка

  • 22.08.2017
  • от Пам Велидис

Пред мен има чаша кафе, отпивам глухо и усещам празното пространство наоколо, а е пълно с хора. И да си тук, с истинско безобразие ще мълчим, когато има толкова много за казване. Порцеланът е хубав, а кафето силно и единственото по-горчиво от него са мислите ми. Музикалният нюанс бележи настроението: „Хора и улици, град като град. Тръгваме някъде, после назад. Тръгваме някъде, път като път. Иска ли питане, наш е светът.“ Наш ли е?

Оглеждам лицата замислени и те като мен са на хора статистика. Архитекти на чувства, които някога в чифт очи са открили човек крепост, човек като дом, а един дом напуснат се превръща в напукани плочки, протекъл покрив, тухли очукани и мръсен балкон. След всяка раздяла влюбените убиват брутално своите места. Отбягват ги, отвръщат поглед, обръщат гръб, спират да ги посещават и едно „тяхно“ любимо местенце не искат да остане. Всеки близък знае, че не трябва да ги води там.

Преди това единият винаги е безнадежден Плюшкин, който от мазето до последния етаж претрупва всичко с тайните и чувствата си, а другият тършува за още пространство и все не се насища да знае. Всеки поделен миг, разходка и музика, всяка следваща тайна прошепната е онази прегръдка, за която тела не са нужни.

Търсех точните думи и ги намерих. Не са мои, но почувствани по същия начин са: “Има хора уютни, като дом. Прегръщаш ги и разбираш – у дома съм”.

Кадри премятат се на това специално търсене – и в жадните за внимание лъчи, и в прохладния мрак. Боси по улиците с нажежен като лава асфалт и стъпала едно срещу друго – мръсни и изстиващи под сянката на непознати черници. Две зеници застинали от забравени обещания и напукани устни, които разтягаш в усмивка, която размества земните пластове. Погледи, шарещи по къщите с покриви, наредени като пъзели, и във всеки път изминат с две чужди ръце, сливащи се в една хватка за живот... ти се превръщаше в мой дом.

Толкова близост и накрая край, след който търсиш нови любими места, а с теб всяко място беше любимо. Толкова сцени от филми, извадени в живота, ни се случиха на нас, а накрая улиците вътре под кожата остават пусти. Хищни любови дебнат отвсякъде, а в очите им трупове на стари чувства.

И с годините мъжете губят чувствителност, а жените своята бонбонена твърдост. Няма кой да разроши косите като захарен памук, оцветен като рижав залез. Мнозинство, превърнато в застинали кратери и трофеи на безчувствеността. Прикриваме умело белезите под забрадки на бананови листа и рокли на лимони, но помним онези, които са сваляли дрехите на плодчета, все едно ни обелват като ябълки, като плодове на греха, които, веднъж опитани, не се забравят.

Градим домове всякакви и нашият започна тук, където вървя. Точно по тази улица, където бяхме още „само приятели“, а зад ъгъла ни застигна първата целувка. Всяка чужда улица минава през пътя ни и в края й усещаме чувство за изоставени пространства, които ни отчуждават от себе си. Преминаваме като стрелки на часовника, които измерват времето,  и в клопката на вечното зазидаме моментите, докоснати по всяка следваща улица.

Колко чужди улици направи свои и след това пусна на свобода? Колко изоставени домове те накараха да се чувстваш  опразнен?

Наш ли е светът, ако сме изгубили своя човек като дом, и кога ще изличим старите любими места, за да намерим нови и с тях нов дом за себе си. Кой знае тази формула и има ли такава, а дотогава вървя и разговорите са празни, лицата са статистика, хора и улици, град като град, колекция разбити сърца и музей на всевъзможните начини за нараняване.

Разминавам се с двама влюбени и обещавам си пак ще съм там, защото човек не трябва да живее бездомен. 

Още любовта, онази - сладко-горчивата.