Неделята ухае на мащерка и звучи от грамофона

Когато се каня на среща сама и потъвам в Страната на чудесата

  • 06.08.2017
  • от Стефани Калчева

Неделя винаги е бил най-любимият ми ден, той обичайно е единствено мой и рядко правя план за него, различен от среща със себе си. Онези срещи, в които искаш да си помълчиш, да се събереш, да се вгледаш и да презаредиш за идващата седмица.

Събуждам се и е обед, веднага се сепвам и се обвинявам, че не съм станала по-рано, но после се сещам, че е неделя и цялото време на света е събрано във възглавницата ми. Мога да правя с него каквото си пожелая! Ароматът на прясно кафе, звукът от трамвая и дългото разсънване са специален неделен лукс, който си забърквам, докато на грамофона се върти Bonnie Tyler и нейната плоча, която ми напомня за една неделя преди 4 години, когато се влюбих.

Не разбирам хората, които не държат на личното си време и пространство и които искат постоянно да бъдат обсебени от нечие друго присъствие.

Разкошно се чувствам, четейки списание с най-удобните ми домашни дрехи, докато не усетя, че искам малко да се раздвижа с йога за ума и тялото, за да усещам още по-добре настоящия миг и да му се насладя. Който прави йога, знае за какво говоря – онова съзерцание, от което дъхът ти става равномерен и мисълта ясна.

Чувствам се като Алиса, която обитава малкия си измислен свят от грамофонни плочи, кафе с лешник, джаз и картини от средата на миналия век, докато живея в създадената от мен неделя. Знам, че навън се случват ужасни неща, знам, че утре съм на работа, че с баланса по сметката ми не сме на едно мнение и че се разплаквам лесно от неправдите по света, но днес е неделя, а неделя е свещено заслепение, което не искам никога да си отказвам.

Колкото по-натоварена е била седмицата, толкова повече имам нужда в последния й ден да правя неща, които ме карат да мисля само и единствено върху тях, да си възвърна способността за концентрация върху настоящото действие и да изключа постоянния поток от мисли в най-разнообразни посоки. Тук влизат терапевтични действия, като четене на книга, готвене (о, да!), оцветяване, писане, спорт под всякаква форма, дори внимателното бавно сплитане на плитки ми действа освобождаващо.

И докато ми ухае на мащерка от кухнята и на лосион от мента в моята стая, решавам да си пиша в дневника, но без филтър, без самокритикуване, потокът на съзнанието се лее и не пита за редактор.

Виждайки черно на бяло какво всъщност мисля и какво клокочи в мен като въпроси, съмнения и трепети, сякаш осъзнавам половината за пръв път, в това е силата на воденето на дневник, което е още един мой неделен ритуал.

Не се сещам цял ден да звънна на когото и да е, но близките ми хора не ми се сърдят. Вече е вечер и ми се иска да запаля цигара, но вместо това си сипвам чаша къпиново вино, което ми напомня, че и в летните нощи има нещо вълшебно. Може би с времето ще започна да разбирам този сезон, но засега се опитвам да го опитомя и да го изменя по мой вкус, да намеря някаква наслада в него.

Обичам летните бури, които идват неочаквано и променят града за няколко минути, свежия полъх след тях и уханието на изпрани чаршафи по улиците, липите, сангрията с приятели на открито.

Има много хора, които искам да видя и които са ми в сърцето и за да бъда пълноценна с тях, ми е нужно усамотение и презареждане на батериите. Изключение в неделя правят едни много зелени очи, с които се чувствам като преродена, те ме виждат такава, каквато съм, и ми позволяват да се приютявам в тях.

Седмицата се познава по неделята, а тя е грамофон, къпиново вино и съзерцание.

Или си пусни нещо ретро и свежо...